Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 63

— Тогава ще ти разкажа някоя по-простичка, та да я запомниш.

Глава 8

Относно деня се оказа съвършено прав. Беше идеално за разходка. Светлината искреше с мек бисерен блясък. Над хълмовете и полята, стелещи се към планините, Джу виждаше тънка пелена дъжд. Слънчеви лъчи я прорязаха и я оцветяваха в злато и сребро.

Беше от онези дни, които просто плачат за появата дъга.

Лекият полъх на бриза раздвижваше въздуха и поклащаше кротко листата на дърветата, устремили се към пълна зрялост и тучна зеленина.

Държеше ръката й небрежно, едва-едва стиснал пръстите й — един жест на близост, който я накара да се почувства защитена.

Отпусната, спокойна и защитена.

Думите му я очароваха.

— Някога — гласи легендата — живяло младо момиче. Хубаво като сън било лицето й, кожата — млечнобяла, косите — по-тъмни от нощта, а очите й — сини като планински езера. Но по-голяма от красотата й била нейната доброта. А най-забележителен бил гласът й. Запявала ли, птиците замлъквали, за да я слушат, а ангелите се усмихвали.

Докато се изкачваха по хълма, морето започна да припява като фон на разказа му, или поне така й се струваше.

— Утрин след утрин песента й се носела над хълмовете и от радост слънцето греело още по-ярко — продължи той, теглейки я нагоре по хълма.

Докато се изкачваха, бризът се засили и затанцува весело над морето и скалите.

— Една вещица обаче чула песните й, видяла каква радост предизвикват и й завидяла.

— Винаги се явява някаква спънка.

Коментарът на Джуд го накара да се засмее.

— Вещицата била със зло сърце и не се колебаела да използва уменията си. Правела така, че сутрешното мляко да прокисва или рибарите да изтеглят празни мрежи. Независимо от способността си да направи лицето си красиво, щом отворела уста да запее, се разнасяли ужасни звуци, в сравнение с които жабешкото квакане било приятна мелодия. Ненавиждала девойката заради дарбата й да пее. Омагьосала я и я направила няма.

— Но съществува някакво избавление, включващо привлекателен принц, най-вероятно.

— О, разбира се, че имало начин да се развали магията, доброто винаги трябва да възтържествува над злото.

Джуд се усмихна, защото споделяше тази максима. Въпреки логиката вярваше в щастливия край. А тук, в низа от скали, дива трева, червени рибарски лодки из морската шир и силна топла ръка, стиснала нейната, това изглеждаше твърде вероятно. Направо неизбежно.

— Обречена на мълчание, девойката не можела да сподели радостта в сърцето си чрез песните, понеже вещицата я затворила в сребърна кутия и заключила кутията със сребърен ключ. Там гласът плачел, докато пеел.

— Защо ирландските легенди са винаги толкова тъжни?

— Тъжни ли ги намираш? — Погледна я искрено изненадан. — Не са толкова тъжни, всъщност са… печални. Поезията не винаги е плод на радост; по-често е на мъка, нали?

— Сигурно си прав. — Отметна разсеяно няколко кичура, които вятърът бе измъкнал. — И какво станало после?

— Ще ти кажа. Цели пет години девойката бродила по тези поля и скали, както ние се разхождаме сега. Слушала песните на птиците, музиката на вятъра, шепота на тревите, разбиването на морските вълни. И трупала всичко в себе си, а вещицата зорко пазела в сребърната кутия радостта, страстта и чистия девичи глас; единствено тя ги чувала.