Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 65

— Все пак — мисля си — не си загубила всичко ирландско у себе си. А сега — промърмори той доволно, — виждам, че има весели пламъчета в очите ти и цвете в косите ти. Позволи ми да те целуна, Джуд Франсис.

Тя бързо се отмести. Предпазливостта, каза си тя, понякога трябва да се проявява бързо. Приклекна, мина под ръката му и го заобиколи.

— Ще ме накараш да забравя защо въобще дойдохме тук. Чела съм за кръгли кули, но никога не съм виждала такава толкова отблизо.

Търпение, Галахър, помисли си той, и напъха ръце в джобовете.

— Постоянно някой се е опитвал да нападне и да завладее перлата на Ирландия. Но ние продължаваме да сме тук, както виждаш.

— Да, тук сте. Тя направи малък кръг и огледа хълма, скалите и морето. — Мястото е чудесно. Човек има чувството, че е много древно. — Млъкна и поклати глава. — Това последното май прозвуча глупаво.

— Не. Защо? Наистина е много древно. И свято. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш как камъните пеят за битки и слава.

— Май нямам ухо за пеещи камъни. — Пристъпи няколко крачки, мина край надгробните камъни, край гробовете, покрити с цветя. — Баба ми е казвала, че е идвала тук, за да поседи. Тя ги е чувала, обзалагам се. — Защо не дойде с теб?

— Исках.

Отметна черните си коси, извръщайки се, за да застане с лице към него. Подхожда му да е на това място, помисли си тя — при древността и светостта, при песните за битки и слава.

Къде ли, запита се, на нея й подхожда да бъде. Влезе в старата руина — отгоре небето се издигаше над главата й като покрив.

— Вероятно се опитва да ми даде урок: как за шест месеца, или по-малко, да се превърна в Джуд.

— Научаваш ли го?

— Може би.

Прокара пръст по издялан надпис и за миг — само миг усети топлина.

— Каква трябва да бъде Джуд?

— Въпросът е прекалено общ и предполага прекалено прости отговори: щастлива, здрава, да има успех.

— Не си ли щастлива?

— Аз… — Пръстите й отново затанцуваха върху камъка. После се отдръпнаха. — Не бях щастлива, докато преподавах… Поне накрая беше така. Не ме биваше особено. Обезкуражително е да не си добър в нещо, което си избрал за кариера за цял живот.

— Животът е почти изцяло пред теб. Разполагаш с време да направиш нов избор. Но се обзалагам, че си се справяла по-добре, отколкото твърдиш.

Погледна го косо, после тръгна да излиза.

— Защо мислиш така?

— Защото през времето, което прекарвам с теб, те слушам и те опознавам.

— А защо си прекарваш времето с мен, Ейдан?

— Защото те харесвам.

Тя отново поклати глава.

— Не ме познаваш. Самата аз още не съм се разгадала напълно. Не е възможно ти да ме познаваш.

— Харесвам каквото виждам.

— Значи е физическо привличане.

Веждите му отново бързо се свъсиха.

— Това представлява ли някакъв проблем за теб?

— Всъщност — да. — Въпреки всичко успя да се извърне и да го погледне. — Но работя върху него в момента.

— Е, надявам се да поработиш бързо, защото искам да ти се насладя.

Дъхът й секна. Наложи си бавно да издиша.

— Не знам какво да ти отговоря. Никога досега не съм водила подобен разговор. Не знам какво да кажа, струва ми се, че всичко ще прозвучи страшно глупаво.