Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 54

— Ще ми разрешиш ли да те имам?

Огромните й очи блестяха от смущение и удоволствие. И за малко да го накарат да се свлече на пода. Не и допадаше това усещане.

— Аз… Какво…

— Ела горе и се люби с мен.

Шокът дойде част от секундата преди да кимне в знак на съгласие.

— Не мога. Не. Това е напълно безотговорно.

— Има ли някой в Америка, който те възпира?

— Да ме възпира? — Защо мозъкът й отказваше да функционира? О, не. Не съм обвързана с никого. — Внезапният блясък в очите на Ейдан я накара да се отдръпн — Това не означава, че просто ще… Не спя с почти непознати мъже.

— В момента имам чувството, че се познаваме по-добре.

— Чисто физическа реакция.

— Съвършено си права. — Отново я целуна пламенно и настойчиво.

— Не мога да дишам.

— И на мен ми е малко трудно — призна той. Беше против инстинктите му, но леко се отдръпна. — Е, какво ще направим по въпроса, Джуд Франсис? Ще го анализираш ли на интелектуално ниво?

Гласът му може и да притежаваше естествената мелодичност на ирландците, но същевременно можеше да нанася и удари. И понеже й идеше да се свие, тя изправи рамене.

— Не възнамерявам да се извинявам само защото не скочих с теб в леглото. И ако предпочитам да бъда на интелектуално ниво, това си е моя работа.

Той затвори уста преди да изрече нещо присмехулно. После заби ръце в джобовете и започна да крачи напред-назад.

— Винаги ли трябва да постъпваш разумно?

— Да.

Спря, погледна я с присвити очи, разбра колко е объркана, отметна глава назад и се засмя.

— По дяволите, Джуд, ако се развикаш или метнеш нещо, сигурно ще се впуснем в яростна кавга и ще завършим с боричкане на пода. И трябва да призная, че бих се почувствал по-удовлетворен.

Тя си позволи бързо да си поеме дъх.

— Не крещя, не мятам предмети и не се боричкам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Никога ли?

— Никога.

Този път усмивката му разцъфна бързо, смесица от веселие и предизвикателство.

— Обзалагам се, че знам как да променя това. — Пристъпи към нея и поклати глава, когато тя отстъпи. Хвана един от кичурите й и леко го дръпна. — Готова ли си да се обзаложиш?

— Не. — Усмихна се колебливо. — Нито се занимавам с комар.

— Носиш името Мърей и твърдиш, че не се занимаваш е комар? Ти си срам и позор за рода си.

— Това е доказателство за доброто ми възпитание.

— Лично аз бих заложил на потеклото. — Залюля се, без да престава да я изучава внимателно. — Е, най-добре да поемам обратно. Една разходка в дъжда ще прочисти главата ми.

Докато той взимаше сакото от закачалката, тя се опита да си възвърне самоконтрола.

— Нали не се сърдиш?

— Защо да се сърдя? — Очите му — блестящи и напрегнати — се впиха в нейните. — Имаш право да кажеш не, нали?

— Естествено. — Прочисти гърлото си. — Но все пак мнозина мъже биха се разсърдили.

— Да, но аз не съм като мнозината мъже. И ще добавя че възнамерявам да те имам и това ще стане. Не е казано, че трябва да е днес.

Усмихна й се отново, което я накара да го зяпне. После се отправи към вратата.