Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 47

— Не ти се сърдя, господин Бренан. Много любезно от твоя страна да се отбиеш и да ми донесеш цветя. Искаш ли да влезеш за чаша чай?

Лицето му засия.

— Много мило. Нямам нищо против…

— Имаш работа, Джак. — Веждите на Джак се свъсиха.

— Нямам. Особено…

— Напротив. Все има нещо. Вземи колата ми и поемай. Не помниш ли? Казах ти, че с госпожица Мърей имаме работа.

— Добре де — промърмори той, — но не виждам как една чаша чай ще навреди. Довиждане, госпожице Мърей.

С отпуснати рамене и все още стичащи се от шапката дъждовни капки той пое с тежки крачки към колата.

— Можеше да го оставиш да се подслони от дъжда — изкоментира Джуд.

— Ти май не бързаш особено мен да подслониш — отбеляза Ейдан и наклони глава, за да разгледа лицето й. — Дали пък не ми се сърдиш за нещо?

— Ти не ми донесе цветя — отвърна тя, но се отмести и го остави да влезе.

— Следващия път ще го направя. Чистила си. Къщата ухае на лимонова политура. Приятен, домашен аромат. Ако ми дадеш парцал, ще избърша мокрите петна, които оставям в хубавата ти чиста къща.

— Аз ще се погрижа. И без това трябва да отида да взема магнетофона и другите неща. Ще работим в кухнята. Така че най-добре иди отзад.

— Нямам нищо против.

Ръцете му обгърнаха нейните и това я накара да се намръщи. После измъкна цветята от пръстите й.

— Ще ги натопя вместо теб, та да не изглеждат така омърлушени.

— Благодаря. — Нямаше друга защита срещу високия мокър, чаровен мъж в антрето освен суховатия учтив тон. Ще се върна след минутка.

Не се забави много повече, но когато влезе в кухнята, той вече бе поставил цветята в една от бутилките на Мод и услужливо се занимаваше с чая.

— Запалих огън в камината, за да се пречупи въздуха. Добре ли е?

— Разбира се. — Опита се да не се дразни, че всичко, което беше свършил, й отнемаше три пъти повече време. — Седни. Що налея чая.

— О, трябва да се запари още малко.

— Знам — промърмори тя, отваряйки шкафовете, за да извади чаши и чинийки. — И в Америка правим чай, така да знаеш. — Извърна се, постави чашите върху масата просъска: — Престани да ме зяпаш.

— Извинявай. Но когато си ядосана и косата ти се измъква от опашката, си много хубава.

В очите й заблестяха гневни искри.

— Най-добре да се разберем: сега това е само и единствено интелектуално занимание.

— Интелектуално — повтори той. Прояви достатъчно разум да сдържи усмивката си и да остане сериозен. — Много е хубаво да проявяваш интерес към акъла на другия. Твоят например никак не е малко. А фактът, че ти казва колко си хубава, не променя нещата.

— Не съм хубава и не ми е потребно да го чувам. Ще започваме ли?

Тя седна и той я последва, после вдигна глава.

— И все пак ми повярва, нали? Интересно е — на интелектуално ниво.

— Не сме тук да говорим за мен. Останах с впечатлението, че притежаваш известна дарба на разказвач и си запознат с някои от митовете и легендите, характерни за този район.

— Знам някои приказки.

Щом гласът й ставаше въздържан, той неизменно изпитваше желание да я помилва — няма значение откъде ще започне. Затова се облегна назад на стола. След като тя иска да го дава интелектуално, така ще сложат началото… А после ще се придвижат нататък.