Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 4

И на нея й се прииска да се разхожда из тези поля с предано куче. Да върви, да върви, докато се умори и седне. После да седи, седи, докато й се доще да се изправи. Подобна перспектива я зашемети. Да прави каквото иска, когато желае, със свое темпо и по свой собствен начин.

Такава проста, всекидневна свобода й бе липсвала напълно. Големият й страх бе да не би най-после да я намери, да докосне с върховете на пръстите си сребърните й краища и да я развали.

Докато пътят се виеше покрай брега, от време на време виждаше морето като синя коприна, ширнала се до хоризонта. Наситените зеленикави и сиви тонове сякаш изригваха, а после се стоварваха върху широката пясъчна ивица.

Напрежението в раменете й постепенно изчезна. Ръцете й върху волана малко се поотпуснаха. Това беше Ирландия баба й бе разказвала за нея — с нейните цветове, драматизъм и спокойствие. И ето, каза си Джуд, най-после идваше да види къде са били корените й, преди да бъдат изтръгнати и пренесени от другата страна на Атлантическия океан.

Сега се зарадва, че на летището не се отказа и не побягна обратно към Чикаго. Не преодоля ли успешно по-голямата част от три и половина часовото шофиране без нито една злополука? Не броеше малкия инцидент на въртележката в Уотърфорд сити, която обиколи три пъти и накрая едва не налетя върху кола, пълна с не по-малко ужасени от нея туристи.

Но на всички им се размина без наранявания.

И ето, почти пристигна. Знаците към селцето Ардмор я убеждаваха в това. От подробната карта, която баба й начерта, знаеше, че Ардмор е най-близкото селище до къщурката й. Именно в него щеше да пазарува, там щеше да търси всичко, което й потрябва.

Баба й, естествено, я снабди и с впечатляващ списък от имена на хора, които да посети, на далечни роднини, на които да се представи. Това, реши Джуд, обаче ще почака.

Помисли си колко приятно би било няколко дни да не говори е никого! Да не й задават въпроси и никой да не очаква тя да знае отговорите. Да не се налага да води престорено любезни разговори, както при срещите й с колеги във факултета. Да няма график, който стриктно да спазва.

След миг блаженство, породено от тази перспектива, сърцето й потрепери в ужас. Какво, за Бога, ще прави цели шест месеца?

Не е задължително да са шест, напомни си тя, а тялото й отново се напрегна. Няма такъв закон. Не биха я арестували на митницата, ако се върне след шест седмици. Или след шест дни. Дори след шест часа.

Като психолог добре знаеше, че най-големият проблем е човек да се пребори с очакванията си. Отнасяше се, разбира се, и за нея самата. Макар да приемаше, че е много по-добра на теория, отколкото на практика, веднага си постави за цел да промени това положение и да се придържа към решението си през цялото време, докато е в Ирландия.