Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 5

Отново успокоена, включи радиото. Заля я поток от ирландски. Направо зяпна. Започна да натиска произволно бутоните, та да намери нещо на английски. И така пое, вместо по пътя за Тауър Хил и къщурката си, по разклонението към Ардмор.

В един момент осъзна грешката си, но тогава натежалото небе се разтвори, сякаш великан заби нож в сърцето му. Дъждът се лееше по покрива на колата и по предното стъкло, а тя се мъчеше да намери лостчето за чистачките.

Приближи към бордюра и изчака чистачките да отместят дъждовната завеса.

Селцето се намираше в южната част на графството, докосвайки Ирландско море при залива Ардмор. Дочу грохота на вълните, които се разбиваха в брега, докато бурята вилнееше около нея, мощна и неукротима. Вятърът блъскаше прозорците, стенеше жално и проникваше през всички пролуки.

Беше си представяла как бавно се разхожда из селцето, опознава го, разглежда хубавите къщурки, опушените, препълнени кръчми; как броди по плажа, по острите скали и зелените поля, оживели в разказите на баба й.

По това ставаше в прекрасен, слънчев следобед — селянките бутат в колички бебета с розови бузки, а настроени за флирт мъже леко докосват кепетата си в знак на внимание към нея.

Не си бе представяла внезапна и буйна пролетна буря, нито вятър, който фучи из пустите улици. „Възможно е тук да не живее никой“ — помисли си тя. Вероятно бе попаднала на това място в погрешен век.

Друг проблем, отбеляза тя наум, е отприщващото се с отчайващо постоянство въображение.

Тук, разбира се, живеят хора. Просто са достатъчно умни да се скрият от дъжда. Къщите бяха хубави, подредени като дами с цветя в краката им. Цветя, които, както отбеляза наум, сега дъждът здраво шиба.

Няма причина да не изчака онзи прекрасен слънчев следобед, за да се върне отново в селцето. В момента беше уморена, чувстваше се напрегната и имаше леко главоболие; искаше и се да влезе на топло и уютно местенце.

Отдалечи се от бордюра и бавно подкара в дъжда, притеснена да не пропусне отново отклонението.

Не си даваше сметка, че кара в лентата на насрещното движение, докато не избегна като по чудо челен удар. Или — ако трябва да е по-точна — когато колата насреща и избегна удара, заобикаляйки я ловко с гневно натиснат клаксона.

Намери търсеното отклонение и се учуди как го е пропуснала — каменната кръгла кула стърчеше на върха на хълма. Дори в дъжда се издигаше величествено и сякаш бранеше дребната, останала без покрив катедрала в „Свети Деклан“ и всички гробове, отбелязани с килнати или полусъборени камъни.

За миг й се стори, че там зърва мъж: мерна се под дъжда, облечен в сребърни одежди, които проблеснаха, намокрени от капките. Докато се напрягаше да го види по-добре, едва не излезе от онова, което служеше за тесен път. Опънатите й нерви я възпираха да запее. Сърцето й биеше прекалено учестено, за да си го позволи. Ръцете й потреперваха, докато предпазливо се придвижваше напред и се опитваше да зърне къде точно е той, какво прави. Но не се виждаше нищо освен високата кула, развалините и гробовете на мъртвите.