Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 3

Южно от Дъблин, на път към графство Уотърфорд, с пълен глас крещеше песни, които пеят обикновено из ирландските кръчми, а при градчето Карлоу така се дереше, че би накарала дори Мик Джагър да се засрами.

По-късно нещата малко се поуспокоиха. Изглежда боговете закрилници на автомобилистите се изтощиха достатъчно от врявата, която вдигаше, и, оттегляйки се, престанаха да изпращат коли на пътя й. Или може би многобройните параклиси в чест на Непорочната Дева, осеяли и двете страни на пътя, оказаха благотворното си влияние. Каквато и да беше причината, движението понамаля и Джуд започна да се наслаждава на гледката.

Зелени хълмове, сгрени от ярката слънчева светлина, постепенно се сливаха със сенките на далечните планини, чиито силуети се открояваха на фона на небето, осеяно с облаци в перлени тонове, по-подходящи за картини, отколкото за действителността.

Картини, мина й през ума, докато създанието й се рееше, така красиво пресъздадени… Ако ги гледаш достатъчно дълго, изпитваш чувството, че потъваш в тях, сливаш се с цветовете и формите, бляскаво сътворени от някой майстор.

Именно това виждаше тя всеки път, когато се осмеляваше да откъсне поглед от пътя. Блестяща, зашеметяваща красота, която едновременно завладява и опиянява сетивата, навява покой.

Прегради от груб жив плет или ниски дървета насичаха зелените — невероятно зелените — ливади. Петнисти крави или рошави овце пасяха мързеливо из тях, а тук-там се виждаха трактори да орат нивята. На места се мяркаха бяло-кремави къщурки, до които се вееха прострени дрехи, а из дворовете цветята грабваха погледа — небрежно мацнати ярки петна.

После, сякаш от сън, необяснимо, се появяваха старинните руини на порутен манастир, издигащи се гордо насред полето, устремили снага нагоре, сякаш чакаха отново да настъпи техният час.

Какво ли ще почувства, запита се тя, ако отбие натам и тръгне по гладките стъпала, останали да стърчат сред изпопадалите камъни. Можеше ли — щеше ли — да усети как в продължение на векове по същата тази стълба са се изкачвали нозе? Щеше ли, както твърдеше баба й, да чуе — единственото условие било да се заслушаш — музиката и гласовете, грохота на битките, плача на жените, смеха на децата, умрели толкова отдавна?

Тя, разбира се, не вярваше в такива неща. Но тук, на тази светлина, в този въздух, й се стори почти възможно.

Цялата земя се разстилаше пред нея и й се предлагаше от величави развалини до очарователна простота. Сламени покриви, каменни кръстове, замъци, селца стесни улички и надписи на ирландски.

На едно място видя възрастен човек да върви заедно с кучето си отстрани на пътя, където тревата растеше високо, а малък надпис предупреждаваше за опасност от свличащи се камъни. И мъжът, и кучето носеха малки кафяви шапки — сториха й се невероятно очарователни. Картината остана за дълго в съзнанието й и тя им завидя за свободата и простотата на техния живот.

Вероятно се разхождаха така всеки ден, помисли си. Независимо дали вали дъжд, или грее слънце, те се прибират да пият чай в някоя кокетна къщурка със сламен покрив и добре поддържана градина. Кучето вероятно си има собствена колиба, но сигурно най-често се гуши в краката на господаря си до камината.