Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 6

Никой, разбира се, не е бил там, смъмри се тя. Никой няма да стои в гробищата насред бурята. Изморените й очи й погаждаха номера. Просто й бе необходимо да попадне на топло и сухо място и да си поеме дъх.

Колкото и невероятно да изглеждаше, пътят се стесни още повече — превърна се в кална пътека, опасана от двете страни с жив плет на височина човешки бой. Реши, че се е загубила и е в безнадеждно положение. Колата подскачаше по коловозите, а тя се опитваше да намери място, за да обърне и поеме обратно.

В селцето все щеше да се намери подслон и някой щеше да се смили над безмозъчната американка, неспособна да си намери пътя.

Имаше малка каменна стена, покрита с къпини — във всеки друг момент би й се сторило живописно; после следваше, процеп нещо като алея към къща, — но го подмина, преди да съобрази какво е. Изпитваше ужас да даде на заден и да направи маневра в калта.

Пътят водеше нагоре; коловозите ставаха все по-дълбоки. Нервите й бяха изопнати до крайност. Наложи се да премине през още една издутина. Зъбите й тракаха силно и тя сериозно се замисли дали просто да не спре и да изчака някой да я изведе на буксир обратно чак до Дъблин.

При вида на следващата пролука в живия плет простена облекчено. Зави по нея — за малко да ожули колата — и просто отпусна глава върху волана.

Беше загубена, гладна и изпитваше неотложна нужда от тоалетна. Сега ще й се наложи да излезе в силния дъжд и да почука на непозната врата. Ако й кажат, че къщурката й се намира на повече от три минути път, ще трябва да ги помоли да използва тоалетната им.

Е, ирландците са известни с гостоприемството си. Който й отвори вратата, едва ли ще й откаже — сигурно нямаше да се стигне дотам да търси облекчение сред храстите. Но въпреки това не желаеше да гледа с див поглед и да изглежда свръх напрегната.

Наклони огледалото за обратно виждане — очите й, обикновено спокойни и зелени — в момента наистина гледаха диво. Бухналата й от влагата коса бе чорлава и приличаше на тъмен храст. В резултат на комбинацията от напрежение и умора, кожата й бе мъртвешки бледа. Нямаше сили да търси гримовете и да пооправи поне малко нещата.

Опита се да се усмихне дружелюбно — на страните й се появиха трапчинки. Лично тя намираше устата си за твърде широка, а очите й бяха наистина големи, та усмивката заприлича по-скоро на гримаса.

Но това бе най-доброто, което можеше да направи в момента.

Грабна чантата си и отвори вратата на колата, готова да излезе в дъжда.

Точно в този миг зърна някакво движение зад прозореца на втория етаж — леко потреперване на завесата, което привлече погледа й. Светлите коси на облечена в бяло жена се спускаха свободно по раменете и гърдите й. През сивата завеса на дъжда очите им се срещнаха за не повече от секунда, но Джуд успя да долови неизразимата им красота и голямата тъга.

В следващия миг образът на жената изчезна и остана само дъждът.

Джуд потрепери. Вятърът и влагата я пронизаха до кости. Жертвайки достойнството си, се отправи с големи скокове към хубавата бяла портичка на малък двор, който направо сияеше от реките цветя, опасващи тясната пътечка.