Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 25

Ейдан я погледна:

— Защо смяташ така?

— Личи си по дрехите й — семпли, но с безупречна кройка. И малките й обици са от истинско злато, а обувките й — италиански. Ако не са — ще се омъжа за маймуна.

Той не бе забелязал нито обиците, нито обувките; просто цялата й фигура действаше определено и подчертано женствено. И понеже беше мъж, си бе представил как развързва шала около косата й и как кичурите се разпиляват по раменете й.

Прокара пръст по носа на нацупената си сестра.

— Може и да е богата, Дарси, скъпа, но е самотна и срамежлива, както ти никога не си била. Парите няма да й купят приятели.

Дарси отметна коси назад.

— Що се отбия в къщурката да я видя.

— Имаш добро сърце.

Тя му се усмихна и взе подноса.

— Гледаше задника й, когато си тръгваше.

— Имам добри очи — ухили й се той в отговор.

След като и последният посетител си тръгна, чашите бяха измити, подът — почистен, вратите — заключени, Ейдан се почувства прекалено неспокоен, за да заспи, да почете или да изпие питие, седнал до камината.

Нямаше нищо против този последен час от деня, който прекарваше сам в жилището си над кръчмата. Дори го обичаше. Но харесваше и дългите нощни разходки под осеяното със звезди небе, когато бялото отражение на луната се плъзгаше върху водната повърхност.

Тази вечер тръгна към скалите — не излизаха от мислите му. Думите на брат му напълно отговаряха на истината: Ейдан беше виждал лейди Гуен — и то неведнъж. Стоеше високо над морето, вятърът вееше светлите й коси назад като грива на див кон, а издутата й от бриза дреха, се белееше като луната в небето.

Първия път беше дете. Обзе го вълнение и ужас. После се трогна неимоверно от звука на горкия й плач и от отчаянието, изписано по лицето й.

Тя не му проговори, но го погледна. Беше го видяла. Беше готов да се закълне върху толкова Библии, колкото можеха да се натрупат под дланта му.

Тази вечер не търсеше нито призраци, нито духа на жената, загубила онова, което бе обичала най-много. Просто искаше да се разходи на въздух, охладен от нощта и морето, в страната, където се върна, защото никъде другаде не се бе почувствал у дома.

Изкачваше се по така познатата пътека, сякаш прекосяваше коридора от спалнята си до банята, наслаждавайки се единствено на нощния морски въздух.

В безкрайната си битка със скалите вълните се разбиваха долу в брега. Светлината на лунния сърп очертаваше деликатна линия върху постоянно движещите се тъмни води. Тук се чувстваше свободен да диша и да мисли за всичко, за което, улисан в работа, рядко имаше време през деня.

Той отговаряше за кръчмата. И макар никога да не бе, очаквал цялото й бреме да се стовари върху него, в момента тя лежеше на неговите ръце. Не се изненада особено от решението на родителите му да се установят за постоянно в Бостън, въпреки първоначалното им намерение да останат там само шест месеца, за да помогнат на чичо му да отвори собствено заведение и да го разработи.

Баща му изпитваше силна привързаност към брат си, а майка му постоянно мечтаеше да отиде на ново място. Вероятно ще се върнат, но само да се видят с приятели и да прегърнат децата си. Кръчмата на Галахър отново бе минала от баща на син.