Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 18

Каква странна мисъл, мина й през ума, но я прогони, шофирайки към селцето, където щеше да живее през следващите шест месеца.

Глава 3

Светлините в кръчмата на Галахър бяха приглушени, а огънят пламтеше весело. Така предпочитаха клиентите през влажните вечери на започващата пролет. В кръчмата обслужваха и се съобразяваха с клиентите повече от сто и петдесет години. На това място предлагаха хубава светла и тъмна бира, чисто уиски на разумна цена и уютна обстановка, където да се насладиш на халбата или чашата.

Когато Шамъс Галахър, заедно с добрата си жена Мег, откри заведението си в хиляда осемстотин четиридесет и второ лето Господне, уискито може да е било и по-евтино. Ала човек трябва да си изкарва парите, колкото и да е гостоприемен. Затова сега уискито бе по-скъпо, но го сервираха с не по-малката надежда, че ще му се насладят.

Отваряйки заведението, Шамъс вложи в него всичките си упования и всичките си спестявания. Лошите моменти бяха повече от добрите, а веднъж развихрилата се над морето буря отвя целия покрив и го отнесе чак в Дънгарван.

Или поне така обичаха да разказват някои след като изпият повече от едно-две ирландски питиета.

И въпреки това кръчмата просъществува, забила корени в пясъците на Ардмор — първородният син на Шамъс зае мястото на баща си зад стария тезгях от кестеново дърво, после го смени синът му и така нататък.

Поколение след поколение семейство Галахър обслужваше съселяните си. Преуспяха и разшириха бизнеса. Сега, през влажните вечери, тук се стичаха много хора, за да се разведрят с малко бира след усиления труд през деня. Освен пиене се предлагаше и храна. Но в заведението се грижеха не само за тялото, но и за духа — често вечер имаше музика, за да радва сърцето.

Рибарското селище Ардмор зависеше изцяло от щедростта и капризите на морето. Заради живописното си местоположение и прекрасните плажове негова гордост разчиташе и на туристи. И се съобразяваше и с техните капризи.

Кръчмата на Галахър бе един от притегателните центрове. В добри или лоши моменти, при изобилен улов на риба или при вилнееща в залива буря, когато никой не смееше да излезе да хвърли мрежи, вратите на заведението бяха отворени.

Дим и аромат на уиски, вкусни ухания на яхнии и мирис на мъжка пот се бяха пропили дълбоко в тъмното дърво, така че мястото лъхаше на живот. Тъмночервена тапицерии покриваше пейките и столовете, а потъмнели месингови кабъри задържаха тъканта.

Таваните бяха високи, а полиците — без стъкла; в не една съботна вечер, когато музиката свиреше високо, те се клатеха. По пода, протъркан от ботушите на мъжете, тук-там се виждаше изгорено от случайно паднало огънче от камината или от цигара. Но беше чист и четири пъти в годината, независимо дали имаше нужда или не, го полираха до блясък.

Гордостта на заведението беше големият, масивен тезгях на бара. Старият Шамъс го бе изработил собственоръчно от кестен. Хората разправяха, че дървото било поразено от гръм през деня на слънцестоенето. Затова то обладавало някаква магия и всеки седнал там, веднага започваше да се чувства по-добре.