Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 17

Отнесе по-малката тумбеста зелена бутилка в кабинета, за да я постави на масата до компютъра. И си понесе последствията. Чистосърдечните й намерения бяха да полегне само за няколко минути. На малкото легло в кабинета спа цели два часа. Събуди се със замаяна глава и ужасена.

Губеше чувство за дисциплина. Превръщаше се в мързелана. Вече тридесет часа само спи и си пилее времето.

И отново беше гладна.

При този режим, мина й през ума, докато се отправяше към кухнята да си вземе нещо за хапване, само след седмица ще стане дебелана, със забавени реакции и глуповат вид.

Ще излезе, ще отиде с колата до селцето. Ще намери книжарница, банката, пощата. Ще разбере и къде е гробището, за да посети гроба на Старата Мод от името на баба си. Всичко това трябваше да свърши още сутринта. Но и сега не е съвсем късно. Ще посвети целия утрешен ден на прослушване на записите; ще прочете писмата, които взе от баба си, и ще види има ли хляб в тях.

Първо се преоблече: избра панталони от лек плат, пуловер по врата и блейзър — в него се чувстваше много по-добре и по-професионално, отколкото в дебелата жилетка и джинсите, с които се размотава цял ден.

Нападна косата си; нападна бе единствената дума, даваща представа за усилията й да я укроти в дебела опашка, въпреки постоянното желание на кичурите да се измъкнат и разпилеят.

Прояви особено внимание с гримовете. Никога не бе боравила умело с тях, но резултатът изглеждаше задоволителен за спокойна обиколка из селцето. Бегъл поглед в огледалото я увери, че не прилича нито на жив труп, нито на лека жена, независимо че го бе постигала понякога.

Пое си дълбоко въздух и се отправи навън, за да направи поредния опит с наетата кола и ирландските пътища. Настани се зад волана и посегна да запали, но видя, че е забравила ключовете.

Май ще ти се наложи да започнеш да взимаш лекарства за укрепване на паметта, промърмори тя и излезе от колата.

След старателно претърсване намери ключовете върху масата в кухнята. Този път съобрази да остави запалена лампа — може би щеше да се върне по тъмно — и да заключи входната врата. Не се сети обаче дали е заключила задната. Изруга тихо и отиде да види какво е положението.

Когато най-после даде на заден и бавно излезе на пътя, слънцето клонеше на запад.

Пътуването се оказа по-кратко, отколкото си го спомняше, а при липсата на дъжд, който да се стича по предното стъкло — и много по-живописно. Обилно нацъфтелите обички по живия плет изпъкваха като червени капчици кръв. Редом с тях пролетта бе пробудила и множество дребни бели и жълти цветя.

След завоя тя видя върху хълма разрушените стени на катедралата и върха на кулата, възвисяващ се над крайморското селце.

Никой не се разхождаше там.

Бяха стояли в продължение на осемстотин години. Това, помисли си Джуд, е чудо само по себе си. Тяхната мощ си оставаше — след войни, тържества и глад, след смърт, кръв и раждания. Да боготвориш и да браниш. Запита се доколко е права баба й — какво ли изпитва човек, застанал в сянката им върху земя, тъпкана и от набожни, и от нечестиви люде?