Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 109

— Апартамент — отвърна тя. Изведнъж изпита безпокойство и се надигна. Апартамент, покрив над главата й. Точно така го усети в момента. — Мястото тук е чудесно. И изгледът към морето е великолепен.

Пристъпи към прозореца, но вниманието й прикова старо очукано пиано. Клавишите бяха пожълтели, а някои дори олющени.

— Кой свири?

— Всички. — Шон застана до нея, плъзна дългите си пръсти по клавишите и изсвири няколко бързи акорда. Пианото можеше да е очукано на вид, но тоновете бяха мелодични и верни. — И ти ли свириш?

— Малко. И не много добре. — Въздъхна и си напомни да не е такава стеснителна глупачка. — Да.

— Какво „да“?

— Да, свиря.

— Е, хайде тогава да те чуем.

Побутна я и двамата се озоваха седнали на пейката. Не съм свирила от месеци — подхвана тя, но той вече разлистваше нотните листове, докато откри каквото търсеше.

— Да опитаме това.

Понеже възнамеряваше да изсвири само няколко акорда, не си даде труда да си сложи очилата. Без тях й се налагаше да се навежда напред и да присвива леко очи. Чувстваше се като кълбо от нерви. Забърса потните длани в бедрата, напомняйки си, че не е на детски рецитал, навремето това я плашеше до прилошаване.

И все пак й се наложи да си поеме два пъти дълбоко дъх, от което устните на Шон се извиха в лека усмивка, преди тя да засвири.

— О! — Тя преминаваше от един акорд към друг. — Прекрасно е. — Напълно забрави за нервите си и се потопи в удоволствието от музиката. Беше така прелестна, че я накара да се размечтае. Гърлото й се стегна от удоволствие. — Толкова е хубава, че дъхът ти секва.

— Така е замислена. — Той наклони глава. Продължаваше да я слуша и внимателно да я изучава. Лесно разбра с какво е привлякла вниманието на брат му. Хубаво лице, скромни маниери и изненадващо изразителни, замъглени очи.

Да, помисли си Шон, подобна комбинация е в състояние да привлече вниманието на Ейдан, а после да заплени сърцето му. Що се отнася до нейното сърце — то бе пълно с копнеж. Това той бързо разбра.

— Наистина свириш доста добре, Джуд Франсис. Защо казваш, че не можеш?

— Все ми се струва, че не върша много умело нещата, и това най-често отговаря на истината — отвърна тя разсеяно, потопена в музиката. — Всеки може да свири по този начин. Музиката наистина е чудесна. Каква е?

— Още не съм й дал заглавие.

— Ти ли си я писал? — Спря да свири и се вторачи в него. Творци от всякаква област я изпълваха със страхопочитание. — Наистина ли? Шон, фантастична е.

— О, не започвай да го ласкаеш. Той и без това се надува достатъчно.

Брена стоеше на прага с ръце в джобовете на торбестите си джинси.

— Тази представителка на семейство О’Тул никак не цени музиката, освен ако не е бунтовническа песен и тя не надига халба бира.

— Когато и ти напишеш такава, ще вдигна халба бира и в твоя чест.

Заяждането им звучеше съвсем дружелюбно.

— Какво правиш тук? Доколкото знам няма нищо счупено.

— Да не би да съм със сандъчето за инструменти в ръка? — Никога ли няма да я погледне истински, запита се тя. Проклет сляп глупак. — Отивам до Дъблин с Джуд и Дарси. — Брена сви рамене. — Писна ми Дарси да ми опява непрекъснато. Предадох се. — Извърна се и извика нагоре: — Дарси, за Бога, какво ти отнема толкова много време? Чакам те от час.