Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 108

— За никъде не бързаме.

— Това е добре, защото тя се оглежда поне час преди да отскочи да купи половинка мляко. Господ знае колко време ще й е нужно да се приготви за пътуване до Дъблин.

Отстъпи, за да даде възможност на Джуд да влезе, и се провикна нагоре по стълбището:

— Джуд е тук, Дарси, и казва да размърдаш суетното си дупе, ако очакваш да стигнете до Дъблин.

— Не съм казала такова нещо — смутено възрази Джуд.

Това накара Шон да се засмее и да я придърпа вътре.

— Тя и без това няма да обърне никакво внимание думите ми. Да ти донеса ли чай?

— Не, благодаря.

Огледа се и забеляза, че всекидневната встрани от антрето е претъпкана, но изглежда удобна.

Дом, помисли си тя отново. Лъхаше на дом и семейство. И те караше да се чувстваш добре дошъл.

— Ейдан е в кръчмата да приеме доставките. — Той хвана ръката й приятелски и я въведе във всекидневната. Отдавна искаше да прекара известно време насаме и да прецени жената, която така бе омаяла брат му. — Затова ще трябва да се задоволиш с мен.

— Е, не ми звучи чак толкова лошо.

Той отново се засмя, а тя си даде сметка, че допреди няколко месеца никога не бе флиртувала с подобна лекота. И определено не го бе правила с човек с лице на ангел, готов да извърши всякакви бели.

— Досега брат ми не ми е дал възможност да разменим повече от няколко думи. — В очите на Шон се появиха весели пламъчета. — Държи те единствено за себе си.

— Когато дойда в кръчмата, ти си винаги в кухнята.

— Държат ме затворен там. Но сега може да наваксаме пропуснатото.

И той флиртуваше открито с нея, съобрази тя. Но това не я правеше нервна. Не я притесняваше. Просто се чувстваше удобно.

— Тогава ще започна с това, че имате великолепна къща.

— На нас ни харесва. — Отведе я до стол, тя седна, а той се настани удобно на облегалката до нея. — Дарси и аз успяваме да я поддържаме.

— Предвидена е за повече хора. Голямо семейство, много деца…

— Често е било така. Баща ни е бил едно от десет деца.

— Десет? Господи!

— Имаме чичовци, лели и братовчеди навсякъде. И по линия на рода Галахър и от рода Фицджералд. И ти си от тях — добави той и се засмя. — Помня как в детството ми от време на време пристигаха на тълпи в къщата и тогава спях в леглото си с братовчед я от Уиклоу, я от Бостън, я от Девъншир.

— А сега продължават ли да ви навестяват?

— Понякога. Ето, ти например, братовчедке Джуд. — Хареса му усмивката, с която посрещна думите му: сладка малко стеснителна. — Но напоследък в къщата сме повечето Дарси и аз. И така ще бъде, докато някой от трима ни не реши да се ожени и да създаде семейство. Къщата ще бъде на онзи, който пръв го стори.

— Другите двама няма ли да имат нищо против?

— Не. Такива са правилата в семейство Галахър.

— Но ще знаеш, че тук винаги си добре дошъл и че това продължава да е твоя дом, така ли?

— Точно така. — Изрече го тихо, защото умееше да долавя интонации и нюанси; усети копнежа й за собствен дом. — Ти имаш ли жилище в Чикаго?