Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 267

Вятърът носеше искрите из въздуха и сламените колиби пламваха една след друга. Те изгаряха веднага, с необикновена бързина — за един миг на мястото на голямата колиба оставаше малка тъмна купчинка пепел. Стопаните дори не се опитваха да спасят жилищата си — те знаеха, че е невъзможно да загасят запалената слама.

В самия край на улицата, до затрупаната с дървени греди порта, оградата внезапно рухна и се образува широк отвор. През този отвор нахлуха обсадниците, като прескачаха с боси крака през горящите повалени стълбове. Защитниците на селото им преградиха пътя. Най-сетне враговете се изправиха лице срещу лице. На такова близко разстояние пушките бяха безполезни и се завърза отчаян ръкопашен бой.

При яркия пламък на пожара Ръдърфорд виждаше от прага на своя дом как най-отпред пред защитниците се мяркаха дългите пера на Емаи. Върховният вожд с необикновена ловкост владееше мера и ръката му не знаеше неточен удар. До него стояха воините му, готови да защитават всяка педя от родната улица. Но колко малко бяха те, тези храбри защитници, и колко многобройни нападателите! Всички воини, които Емаи беше изпратил да придружават съседните вождове, бяха загинали. Други бяха паднали на склона на хълма пред селото. И сега на Емаи останаха само няколко десетки човека, които преграждаха пътя на цели пълчища врагове.

Те бавно отстъпваха между двете редици горящи колиби. Всяка минута те ставаха все по-малко. Ту един, ту друг падаше под краката на враговете, които ожесточено се придвижваха напред. През цялото време Емаи се намираше в първата редица на защитниците, на най-усиленото място на боя. Той като че ли беше неуязвим. Всеки, който се опиташе да го доближи, падаше под тежестта на неговия мер, преди да успее да се опомни. Копията, които летяха към него отдалеч, той ловеше във въздуха с ръка и ги мяташе обратно. И все пак той отстъпваше.

Враговете овладяха вече половината село и ловяха изплашените свине, които бяха изскочили от которите си. Емаи отстъпи и мина покрай висящия гроб на майка си, покрай своята обхваната от пламъци колиба — най-голямата в цялото село. Още малко и той нямаше къде да отстъпва. Отзад, на около четиридесет крачки, е горящата ограда, а зад оградата — дълбокият овраг.

Като обкръжиха колибата на върховния вожд, мнозина воини на Сегюи искаха непременно да влязат в нея, надявайки се да намерят там несметни богатства. Те се изгаряха, но с голи ръце разгръщаха пламтящата тръстика и я разхвърляха на всички страни. И изведнъж избухна взрив и разтърси целия хълм, на който беше селото. Колибата хвръкна във въздуха. На нейно място в земята се появи дълбока яма, около която лежаха обгорени трупове. Беше експлодирала кацата с барут, в колибата на върховния вожд, донесена от „Агнеса“.

Експлозията причини на нападателите такива загуби и така ги изплаши, че те в суматохата се юрнаха назад, мачкайки се един друг.

— След мен! — викна Емаи.

Шепата храбреци не изоставаха от него нито крачка. Враговете се стъписаха от този отчаян натиск и хукнаха обратно между двете редици на догарящите колиби. Педя по педя Емаи си връщаше родното село. Ето, той отново завзе пепелището на своя дворец, ето, отново висящият гроб на майка му е зад широкия гръб на сина. Имаше една минута, в която изглеждаше, че Емаи ще прогони враговете от селото зад оградата.