Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 265

Най-после ги намери.

Жените бяха вързани за боровете на петдесетина крачки от оградата на родното им село. Всяка от тях беше долепена за дървото не с гръб, а с гърди, вероятно за да не могат да виждат какво се върши наоколо. Пленничките мълчаха като мъртви и Ръдърфорд се досети, че бяха им запушили устата.

Недалеч от тях гореше огън. Край огъня седяха воини — десетина души — и печаха на камъни риба. Те бяха така заети с работата си, че не обръщаха никакво внимание на жените. Светлината от огъня се губеше между дърветата и пленничките бяха почти в тъмнина. Ръдърфорд тихо се промъкваше между тях и търсеше Ешу. Той огледа повече от двайсет неподвижни женски фигури, преди да я зърне. Лицето на девойката беше здраво притиснато към боровия ствол. Тялото й се оказа оплетено като с паяжина от множество тънки въженца, и тя не можеше да мръдне ни ръка, ни крак.

Ръдърфорд внимателно се изправи на крака и извади ножа си. Бързо преряза всички въженца — едно след друго. Девойката почувствува, че завръзващите я въжета са унищожени, и се обърна. Чак сега видя тя своя освободител.

— Да вървим, Ешу — прошепна той.

Тя не отговори нищо и се хвана с две ръце за устата си. Той веднага забеляза, че в широко разтворената й уста е пъхнато голямо парче дърво, което й пречеше да говори. Той силно дръпна дървото от устата й. Тя изохка.

И в същата минута отзад изгърмя изстрел. Воините, които седяха край огъня, го бяха забелязали. Като хвана девойката за ръка, Ръдърфорд стремително я повлече към гората, към тъмнината. Гръмнаха нови изстрели и той чу подире си тропот на крака. Преследваха го.

Той чувствуваше, че Ешу не може да тича. Краката й бяха отекли от въжетата. Тя падаше на всяка крачка и той трябваше да я влачи след себе си по земята. Вдигна я, метна я на рамене и затича.

Целият лагер на обсадата се вдигна в тревога. Преследваше го вече цяла тълпа. Куршумите пищяха, но той оставаше незасегнат, тъй като в тъмното не го виждаха добре. Потерята го настигаше. Тежкият товар, който мъкнеше на гърба си, забавяше бягането му. Той тичаше лудо, без да знае накъде, без път, чупейки храсти и клонки. Понякога неочаквано менеше посоката, за да обърка преследвачите си. Но те отново го забелязваха и гонитбата се възобновяваше.

Сърцето му биеше силно. Той чувствуваше, че тича по-бавно. Зад гърба си вече чуваше дишането на воина, който тичаше пред всички с копие в ръка. Ръдърфорд знаеше, че ей сега това копие ще се забие в гърба му.

— Остави ме — задъхано прошепна Ешу. — Бягай сам. Аз ти преча да бягаш.

Но Ръдърфорд събра последни сили и без да се обръща назад, хукна още по-силно. Потерята беше вече съвсем близо. Той беше изгубил надежда и все пак бягаше.

И изведнъж земята се изплъзна под краката му. Той почувствува, че лети във въздуха нейде долу, в черна пропаст. Със страшна сила се удари о нещо. Устата и очите му се напълниха с рехкава пръст.

БИТКАТА

Ръдърфорд с мъка седна, като плюеше и сумтеше. От натъртването целият му гръб тлееше от болки. Погледна нагоре и видя две високи стени от пръст, между които се извиваше тясната тъмносиня рекичка на небето, осеяна с ярки звезди. Стана му лошо при мисълта, че беше паднал от такава височина.