Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 266

— Къде сме? — попита Ешу с едва доловим глас.

Тя лежеше до него и изплашено гледаше нагоре.

— В оврага сме — каза Ръдърфорд. — В оврага зад селото. За щастие паднахме на купчина пясък. Само това ни спаси.

— А къде е оня голям и страшен воин, който ни гонеше?

— Той остана там, горе. Те вече няма да ни преследват — засмя се Ръдърфорд. — Те са уверени, че сме се пребили.

По дъното на оврага с тих ромон течеше поточе. Ръдърфорд го забеляза, защото в него се отразяваха звездите. Той отиде при ручейчето и с наслада изми разгорещеното си лице. Нима това е същото ручейче, което иде от неговото подземие? Поразен от тази мисъл, Ръдърфорд се обърна към девойката и каза:

— Да вървим!

— Къде? — попита Ешу. — Най-близкият изход от този овраг е на два дена път оттука.

— Да вървим! — настойчиво повтори Ръдърфорд и протегна ръка, за да й помогне да стане.

Ешу се изправи, но веднага изохка силно и пак се тръшна на пясъка. При падането в оврага тя си беше разтеглила сухожилието на левия крак и не можеше да ходи. Ръдърфорд я метна на гръб и я понесе. Той крачеше бързо по дъното на оврага срещу течението на ручея.

Почти цялото дъно на оврага беше затрупано с остри камъни и ако бяха паднали малко по-надясно или по-наляво, чакаше ги смърт.

Чупейки храсти, разгръщайки камъша, Ръдърфорд вървеше все по-нататък. Най-после ручеят свърна остро и Ръдърфорд напипа с ръце входа на пещерата. Той мъкнеше учудената и изплашена Ешу по тъмните подземни коридори, като си намираше опипом пътя в мрака. Придържаше девойката на рамо с лявата си ръка, а с дясната непрестанно опипваше тавана, за да не пропусне шахтата, която водеше нагоре, към неговата къща. Най-после той намери шахтата и се спря.

— Дръж се по-здраво! — прошепна той на девойката.

Ешу го прегърна с две ръце за врата и увисна на гърба му. Той се закатери по пръта нагоре. В тясната като кюнец шахта беше тясно за двама и те с мъка се провираха напред. Прътът се огъваше под двойната им тежест. И все пак те благополучно се добраха до горния му край.

— Изправи се на раменете ми, Ешу, и вдигни дъската, която ще намериш над главата си — каза Ръдърфорд.

И след минута те бяха вече в дома на пленниците. Но Ешу все още не разбираше къде се намира и изплашено се притискаше към своя спасител. Ръдърфорд измъкна ключалката и отвори вратата.

В лицето им удари такава ослепителна светлина, че те за миг зажумяха. По земята тичаха сенки. Подскачащите езици на пламъците от всички страни лижеха черното небе.

— Ние сме в нашето село! — възкликна Ешу.

— Воините на Сегюи са запалили оградата — каза Ръдърфорд.

Оградата гореше едновременно на много места. С грохот се събаряха тежките греди. Хората, обкръжени в обръча на огъня, безпомощно тичаха насам-натам, съпроводени от лая на кучетата и плача на децата. Воините издигаха копия — искаха по-скоро да влязат в бой с врага. Но врагът беше неуязвим, заслепен зад стената от пламъци.