Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 268

Но воините на Сегюи скоро се съвзеха. Под напора на задните редици предните се спряха и отново преминаха в настъпление. Защитниците на селото останаха твърде малко. Бяха толкова малко, че едва преграждаха улицата, и се опасяваха да не би да ги заобиколят в тил. Те се биеха отчаяно, с безнадеждно мъжество, но пак отстъпваха и този път по-бързо, отколкото преди.

И ето, изтикаха ги в самия край на селото. Сега Емаи нямаше повече от трийсет души. Зад него гореше оградата. Всички те вече със сигурност знаеха как ще свърши битката: ще ги натикат в огъня и ще изгорят.

Изведнъж съвсем наблизо Емаи видя дървената къща на своя бял пленник. На прага му стоеше огромен човек с огнени коси и му махаше с грамадната си ръка. Малкият отряд на изтласканите воини търсеше прикритие зад гърба си и реши да отстъпи към плътните стени на тази къщица… Щом Емаи се намери до вратата, Ръдърфорд го хвана за раменете и го вмъкна вътре. Всички бойници бяха отворени и светлината на пожара проникваше в стаята. Емаи видя една девойка, която седеше на пода.

— Ешу! — извика той и гласът му трепна. — Ти тука ли си? Аз мислех, че си при тях, в плен…

Ръдърфорд отметна с крак дъската и показа на вожда черната яма.

— Тук е вашето спасение — каза той. — Нека воините един по един се спуснат тук, надолу, и всички ще бъдете спасени.

Вождът мълчеше и не помръдваше от място.

— Не ми ли вярваш, Емаи? Попитай дъщеря си.

— Той казва истината, татко — каза девойката.

Боят се водеше край самата врата на дома. Емаи един по един вмъкваше воините си в стаята и на всеки заповядваше да се спуска в ямата. Воините не разбираха каква е работата, но се подчиняваха без възражение.

— Вървете по течението на ручея! — викаше след тях Ръдърфорд.

В къщата стана горещо и замириса на дим. Нападателите повториха своя маньовър — те запалиха задната стена на къщата. Когато отвън не остана нито един воин, Ръдърфорд тръшна вратата и сложи резето.

— Сега вие трябва да се спуснете — каза той на Ешу и Емаи.

По вратата удряха яростно с тояги. Яките й борови дъски се огъваха.

— Ела и ти с нас — рече Емаи, като се обръщаше към Ръдърфорд.

— Не, аз ще остана — отговори Ръдърфорд. — Аз трябва да затрупам входа на подземието, та да не могат да го намерят и да почнат да ни преследват по него.

Той измъкна от сеното пистолета си, пъхна го в бойницата до самата врата и стреля. Чукането по вратата изведнъж пресекна. Той отново и отново зареждаше пистолета си и стреляше. През кръглия отвор на бойницата той виждаше, че обсадниците се отдръпнаха далеч встрани и не смеят да се приближат до вратата. Стаята се изпълни със задушлив дим, дишането стана почти невъзможно. От топлината смолата по стените се стичаше на мехури. През пролуките на гредите влизаха пламъци. А Емаи все още стоеше до ямата и не се решаваше да се спусне и да остави Ръдърфорд сам.