Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 269

— Върви! — викна му Ръдърфорд. — Ти трябва да носиш дъщеря си, защото тя не може да ходи. Не бой се — прибави той усмихнат, — аз скоро ще ви настигна.

Емаи метна на рамене Ешу и изчезна заедно с нея в ямата. Останал сам, Ръдърфорд пъхна пистолета си в пояса и взе брадвата. С един удар пресече тела, който привързваше прътовете на покрива за горните греди. Прътовете веднага се огънаха и се превиха под тежестта на натрупаната върху тях пръст. Хванал в ръка края на тела, Ръдърфорд се спусна в ямата и здраво обхвана с крака горната част на пръта. Опря се с гръб на стената на шахтата и с всички сили дръпна тела.

Прътовете на покрива се откъртиха от гредите и всичко изведнъж рухна надолу в стаята. Входът на подземието беше затрупан с трифутов пласт земя.

— Е, сега те никога няма да се досетят къде сме изчезнали — каза си Ръдърфорд и се спусна по пръта.

След минута той беше вече в оврага. Емаи, Ешу и воините го чакаха. Той жадно вдишваше свежия нощен въздух — дробовете му бяха отровени от дима на пожара.

КЪМ ТАРАНАКИ!

— На мене не ми е нужен такъв роб като тебе, Жълтокоси — казваше Емаи. — Нужен ми е такъв вожд. Ти си хитър, ти си храбър и си роден да бъдеш вожд.

Нощта преваляше, небето избледняваше, но на дъното на оврага беше още тъмно. Те крачеха бързо напред между двата отвесни и високи склона. Оврагът беше понякога толкова тесен, че трябваше да вървят един след друг. Те шляпаха с босите си крака по водата на ручея, който ги придружаваше от самата пещера.

— И кълна се, ще те направя вожд, Жълтокоси, когато прогоня Сегюи от моята страна, защото си велик и мъдър — продължаваше Емаи. — А на Сегюи ще отмъстя. Със собствената си ръка ще разбия главата му и ще изтребя целия му род.

Те бяха останали всичко на всичко двадесет и шест души заедно с Ешу, която воините носеха поред на рамене. Всички до един бяха ранени — кой куцаше, кой не можеше да движи счупената си ръка, кой беше останал без ухо или око. Емаи, изподраскан от глава до пети, беше мокър от собствената си кръв. И все пак те мислеха само за мъст. Отново да построят родното си село, да освободят своите жени, сестри, дъщери от робство — това беше единствената им мечта и те не забравяха за нея нито за минута.

— Не, ти ще бъдеш вожд още преди да се върна и убия Сегюи — казваше Емаи. — Ако не беше ти, от нашето племе нямаше да остане жив нито един човек. Ще те провъзглася за вожд, щом стигнем в страната Таранаки при моите приятели и съюзници. Аз съм върховен вожд и мога да направя вожд, когото си поискам.

Ръдърфорд мълчеше. Стана вече съвсем светло и Емаи реши, че е много опасно да продължат пътуването денем: някой може да ги види отгоре. Те намериха малък навес под една скала, увиснала над оврага, и се скриха вътре. Воините убиха с копия няколко яребици, които бяха свили много гнезда на дъното на оврага. Изядоха ги сурови, защото беше опасно да палят огън — враговете могат да забележат дима на огъня. Ръдърфорд, въпреки че беше много гладен, похапна съвсем малко — той изобщо не можа да свикне да яде сурово месо.