Читать «Убиецът» онлайн - страница 7

И двамата бяхме потънали доста дълбоко в мислите си, докато не пророних:

— Можеше да накараш някой от детективите да направи това.

— Не ми лази по нервите, момче. Няма да те пусна сам в никакво първоначално издирване.

— Разследваш труп, а не заподозрян в убийство. Какво, по дяволите, бих могъл да направя?

Колата пред нас удари спирачки, Пат изруга и рязко зави наляво.

— Не знам какво би могъл да направиш, Майк. С теб никога не може да се каже какво ще стане. Има нещо, което виси над тебе като магнит, който привлича всички побъркани към вратата ти.

— Това не е извършено от побъркан.

— Всеки убиец е побъркан — заяви той.

— Може би, но някои са по-преднамерени от други.

Пат намали скоростта и зави наляво. Проверяваше номерата на сградите, когато ги имаше, после започна да брои нататък до жилището, което търсеше. Едва ли някой на тази улица притежаваше кола, а който я имаше, не би я паркирал на улицата. Спряхме зад една ошушкана останка от стар буик и излязохме от колата.

Отпреди много години говорят за подлежащи на разрушаване квартали като този, но никога не успяха да стигнат до тях. Едно по едно зданията губеха всякаква възможност да бъдат наети и собствениците им ги изоставяха. Тук-там имаше по някое, ремонтирано от някого достатъчно, за да осигури плащащи наематели, стига да нямаха нищо против съжителството с хлебарки и плъхове.

Изкачихме се по малка веранда от пясъчник и влязохме през очукана дървена врата. Лампата на тавана в антрето беше защитена с телена решетка. Четирийсетватовата крушка правеше всичко болезнено жълто. Както обикновено, пиринчените вратички на пощенските кутии бяха широко отворени и във всяка имаше по един евтин рекламен вестник. Върху месинговата рамка в горния й край с черен маркер бяха надраскани имена. Двете средни бяха наполовина изтрити. Антъни Сика беше обитател на най-горния етаж.

Осветлението на стълбището достигаше само до средата, но Пат имаше мощно джобно фенерче и освети пътя ни нагоре през боклука, който беше разпилян по стълбите. Настъпихме няколко празни кутии от бира и четвъртлитрови шишета от уиски, докато стигнем до първата площадка. Очевидно посетители никога не стигаха по-далече от най-горните й стъпала. Останалата част от пътя беше чиста. Вратата, която търсехме, имаше на себе си цифрата четири, начертана с бяла боя. Беше заключена. Всъщност, имаше три ключалки.

— Мислиш ли, че една кредитна карта може да ги отвори, Пат?

— Не, по дяволите. Имам разрешение.

— Тогава го използвай.

Той ритна рамката на вратата, изби я, бръкна вътре и отвори ключалките, а след това и самата врата, като я ритна. Застана отстрани и заопипва за електрически ключ зад касата, намери и го щракна. Нищо не се раздвижи, освен хлебарките.

Обитателят не е бил пълен мърляч. Нямаше мръсни чинии и мивката беше чиста. Мебелите бяха вехти, може би купувани на старо, леглото не беше оправено, само малко поопънато, и в банята имаше подобие на ред. Хладилникът беше за музей, но работеше, машинарията му бръмчеше. В него имаше два замразени обяда, половин картонена опаковка мляко, малко масло и шест бири.