Читать «Убиецът» онлайн - страница 6

Мина още час, докато специалистите свършат работата си и тялото беше откарано в гумирания си саван. Пат беше на телефона и когато затвори се обърна към мен и каза уморено:

— Вестникарите току-що са подушили събитието. Още ли са на твоя страна?

— По дяволите, повечето от старите са приятели, но някои от младите са фатални.

— Почакай да прочетат бележката.

— Да, страхотно ще е.

— Още не си ми казал кого си убил, Майк — този път имаше спокойна сериозност в тона му. Въпросът беше прям и прост.

Обърнах се към него и срещнах твърдо погледа му.

— Познаваш всички, на които съм смачквал фасона. Последният беше Джулиъс Марко, кучият син, който беше почти готов да убие онова дете, когато го пипнах. Но това беше преди четири години.

— Колко си застрелял оттогава?

— Съвсем малко. И никой не е умрял.

— Бил си свидетел при два-три случая на Първи отдел за убийства, нали?

— Разбира се. Както и още някои хора.

— Неотдавна ли?

— По дяволите, не. Последният беше преди няколко години.

— Тогава кой ще иска да те убие?

— Не мога да се сетя за никого.

— Дявол да го вземе, някой иска да си повече от мъртъв. Искат да те насекат и да ти забият шиш в главата. Някой е имал работа с теб на обяд, пристигнал е рано, отстранил е Велда и не е трябвало да те чака, защото в кабинета ти е имало човек, когото е взел за теб и вместо теб е приковал горкото копеле.

— И аз си го помислих.

— И сме заседнали, докато не открием досиетата на всички и не получим показанията на Велда.

— Така изглежда — казах аз. — Свърши ли тук?

— Аха.

— Ще запечаташ ли стаите?

Пат сви рамене.

— Няма нужда.

Взех телефона и се обадих на портиера. Казах му какво се е случило и че искам мястото да се почисти. Отговори, че лично ще се заеме с това. Благодарих му и затворих.

— Хайде да идем да хапнем нещо — предложи Пат. — Ще се почувстваш по-добре. След това ще отидем в болницата.

— Няма смисъл. Велда е в безсъзнание, в критично състояние. Никакви посетители. Обаче ще ти кажа какво можеш да направиш.

— Какво?

— Постави едно ченге пред вратата й. Лицето Пента изпусна и двама ни и просто може да поиска втори тур по някого от нас, когато разбере какво е станало.

Пат взе телефона в стаята на Велда и предаде нареждането. Когато затвори, ме попита:

— Какви са ти плановете?

— По дяволите, идвам с теб в апартамента на Антъни Сика.

— Слушай, Майк…

— Не искаш да отида сам, нали?

— Човече, ти си истинска напаст — рече Пат.

Навън ръмеше. Приличаше повече на плюене на небето върху нас. Завършваше така, както беше започнало. Лошо, наистина лошо.

Пат имаше кола без опознавателни знаци на ъгъла. Прекосихме района и се отправихме на юг към Второ Авеню. Настилката беше хлъзгава, ярко оживена от неоновите отражения и широките ивици светлина на уличните лампи. Времето нямаше значение за хората, които живееха тук. Те никога не прекарваха навън достатъчно дълго, за да изпитат досада. Пат не си правеше труд с червената си светлина, просто влизаше и излизаше с автоматична прецизност в и от потока жълти таксита и редки коли.