Читать «Убиецът» онлайн - страница 3
Мики Спилейн
— Това е първото… умишлено убийство… което виждам — бавно, много бавно очите й се разширяваха.
Поклатих глава.
— Не, не съм го направил аз. Който е ударил Велда е извършил и това.
Облекчението в изражението й беше явно.
— Знаеш ли защо?
— Още не.
— Извикал си полицията, нали?
— Веднага след като ти се обадих — кимнах към вратата. — Защо не се върнеш в кабинета? Аз ще се погрижа за нещата тук.
— Докторът смяташе, че трябва да се грижа за теб.
— Аз съм добре. Ченгетата ще искат да говорят и с теб, и с Бърк по-късно, но няма нужда още сега да се омотаваш с тях.
— Сигурен ли си? Кимнах.
— Просто стой при Велда, нали ще го направиш?
— Веднага, щом докторът ми се обади, ще се свържа с теб.
Когато излезе отидох до миниатюрното барче под прозореца и си взех чаша. По дяволите, не беше време да се пие. Върнах чашата обратно и влязох в кабинета си.
Мъртвецът все още гледаше своите осакатени ръце, като явно игнорираше шиша, забиван в черепа му чак докато гравираната основа бе направила вдлъбнатина в кожата. Изцъклените му очи сякаш бяха потъмнели.
За пръв път погледнах бележката на бюрото си. Едрите главни букви бяха написани почти триумфално през една от моите бланки под логотипа. Гласеше: „УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ“. Под тях с нарочно изтънчен почерк стоеше подпис: Пента.
Чух, че входната врата се отваря и Пат извика името ми. Отвърнах:
— Насам, Пат.
Пат беше ченге, виждало всичко. Този бе само поредният в списъка му. Но не убийството го смути. А мястото, където бе станало. Обърна се към униформения на вратата.
— Има ли някой отвън?
— Само нашите хора. Те спират всички пред асансьорите.
— Добре. Задръжте всички навън за пет минути — нареди той. — И нашите също.
— Разбрано — каза ченгето и излезе.
— Нека поговорим — рече Пат. Не трая дълго.
— Трябваше да се срещна с перспективен клиент на име Брюс Люизън на обяд в кабинета си. Велда е дошла по-рано, за да отвори и да свърши някои други работи. Влязох малко преди дванайсет и я намерих на пода, а човекът — умрял.
— И не си пипал нищо?
— Тук не, Пат. Но не можех да чакам да се появиш, за да повикам лекар за Велда.
Пат ме погледна с оня познат поглед. Усетих, че усмивката ми се изкривява. Нямаше нищо смешно.
— О, ще пипна копелето, Пат. Рано или късно.
— Стига си дрънкал, ясно ли е?
— Разбира се.
— Познаваш ли този тип? Поклатих глава.
— Нов е за мен.
— Някой си е мислел, че убива тебе, момче.
— Хич не си приличаме.
— Ама е на твоя стол.
— Да, там е.
Той прочете бележката и попита:
— Кого си убил, Майк?
— Стига, Пат. Не си играй.
— Тази бележка нищо ли не ти говори?
— Нищо. Не знам защо, но някой положително го мисли сериозно.
— Окей — очите му изглеждаха уморени. — Нека пуснем тук нашите момчета.
Когато фотографът засне трупа от всички посоки и осакатяването — в едър план, Пат и аз отидохме в стаята на Велда, където униформени полицаи ръсеха прах за отпечатъци и претърсваха мястото за всякакви случайни улики. Пат вече беше нахвърлял в бележника си това, което му бях разказал. Сега помоли:
— Дай ми цялото разписание на деня си, Майк. Започни със ставането си тази сутрин и ще проверя всичко, докато е прясно.