Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 22

— Е, добре, бих могла да ви покажа техните снимки и тогава вие ще сте в състояние да я идентифицирате.

— Не, това едва ли ще свърши работа. Аз никога не съм я виждал.

— Тогава защо…

— Искам да разбера какво се е случило онази нощ, мис Рийвс.

— Джун, моля ви. Ухилих й се.

— Да не би да предполагате, че… — тя се засмя тайнствено — те са направили нещо лошо?

— Хич не ме е грижа какво са правили. Интересувам се само от това да я намеря. Виждате ли, този мой приятел… е мъртъв.

Очите й се навлажниха.

— О, ужасно съжалявам. Какво е станало?

— Самоубийство, както твърдят полицаите.

Джун озадачено прехапа долната си устна.

— В такъв случай, мистър Хамър…

— Майк, моля ви — казах аз.

— В такъв случай, Майк, защо трябва да намесваме момичето в тази история? В края на краищата…

— Приятелят ми имаше семейство — прекъснах я аз. — Ако някой любопитен репортер започне да си пъха носа навсякъде и се добере до някой сочен скандал, това ще причини много страдания на семейството му. Ако наистина е налице нещо от този род, бих желал да предотвратя възможните неприятни последствия.

Тя кимна бавно с глава, на лицето й бе изписано пълно разбиране.

— Прав си, Майк. Ще се видя с момичетата, когато идват за задачите си, и ще се опитам да разбера коя е била с него. Ще наминете ли по някое време утре?

Станах, държейки шапката си в ръката.

— Това би било прекрасно, Джун. До утре тогава.

— Довиждане. — Гласът й потъна в дълбокия регистър, тя стана и отново протегна ръка към мен. Всяко движение, което правеше, приличаше на движенията на изливаща се течност, в очите й тлееше огън, който чакаше да бъде раздухай. Обвих ръката си около нейната и почувствах как тя се стяга в нежна покана.

Тръгнах към вратата и се обърнах, за да кажа още веднъж довиждане. Очите на Джун сякаш ме засмукваха от горе до долу, тя се усмихваше. Нямах сили да произнеса и дума. Нещо в нея ме накара да се сгрея под дрехите си. Тя беше прекрасна и имаше телосложението на богиня, а очите й казваха, че беше добра, когато ставаше лоша.

Те казваха и нещо друго, нещо, което би трябвало да знам, но не можех да си спомня.

Когато се озовах пред асансьора, видях, че си имам компания. Компаньонката ми ме чакаше в другия край на коридора, облегнала се удобно на радиатора, и пушеше цигара.

Този път имаше повече дрехи на себе си. Когато ме видя, че идвам, тя смачка фаса с подметката на обувките си и се насочи към мен с толкова ясно очертано намерение, че очите ми започнаха да я събличат отново.

— Оправи ме — каза тя.

— Първо имам нужда от въвеждане.

— Ами, имаш!

Светлината над асансьора стана червена и аз чух как стоманеният плъх задълба в шахтата.

Когато стигнахме партера, тя ме взе под ръка и ме остави да я изведа на улицата. Бяхме вече на Бродуей, когато каза:

— Ако наистина имаш нужда от представяне, името ми е Кони Уелс. А ти кой си?

— Мистър Майкъл Хамър, пиленце. На времето бях частен детектив. Писаха за мен във вестниците наскоро.

Устните й се дръпнаха в нещо като усмивка.

— О, че аз съм била в чудесна компания. Завихме на север от Бродуей. Кони не питаше къде отиваме, но когато подминахме три бара един след друг, тя ме ръгна в ребрата и аз разбрах намека.