Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 20

Тя почука с молива си но бюрото. Три дразнещи къси почуквания. Очевидно всичко бе стара история за нея.

— Как трябва да разбирам това — като бизнес или като… лично проучване, сър?

Надвесих се над ръба на бюрото и я наградих с една от най-мръсните си усмивки.

— Може би и двете, рожбо, но съм сигурен, че не е едно нещо — не е твоя работа.

— О!… О! — възкликна тя. — Антон, тоест мистър Липсек, сам се грижи за подобни ангажименти. Аз ще му се обадя.

Ръцете й политнаха към селектора и заиграха по клавишите. Може би смяташе, че ще я ухапя, защото не сваляше поглед от лицето ми. Когато селекторът излая нещо, тя го изключи и каза, че може да вляза. Този път й се усмихнах мило, като се постарах да не си показвам зъбите.

— Шегувах се, сладур.

Тя отново каза „О!“ и не ми повярва. Името Антон Липсек беше изписано със златни букви на вратата, а под него се мъдреше думата „Управител“. Явно той приемаше сериозно положението си. Бюрото му представляваше обла конструкция, забутана в ъгъла и отрупана с фотографии и скици. Останалата стая бе заета от стативи, табла и полузавършени скици. В момента управляваше.

Обектът на управление се оказа едно младо момиче, облечено толкова, колкото да не се каже, че е съвсем голо, и разположено сред куп стойки, така че фотоапаратът да заснеме по-голямата част от нищото, което носеше, и по-малката част от това, което демонстрираше. Най-малкото така ми изглеждаше на мен.

Подсвирнах тихо.

— Мно-о-го мило!

— Твърде много кожа — каза той, без дори да се обръща.

Манекенката се опита да надзърне през блясъка на прожекторите, които той беше насочил към нея.

— Кой е този?

Антон й прошътка да мълчи, с ръце на нежната й гола кожа, придавайки професионални очертания на тялото й. Когато момичето зае нужната поза, той отстъпи към фотоапарата, даде сигнал и полуголата нимфа позволи на някаква призрачна усмивка да заиграе по устните й. Чу се едва доловимо прещракване и манекенката се превърна отново в човек.

Някой ден трябваше да ме направят управител.

Антон изключи прожекторите и завъртя глава към мен.

— А, да. С какво мога да ви бъда полезен, сър?

Той беше строен слаб мъж с вежди, които се сключваха над носа му, остра малка козя брадичка, която се мърдаше, когато говореше.

— Интересувам се от една манекенка, която работи тук.

Веждите полетяха нагоре като щори на прозорец.

— Това е молба, която получаваме доста често. Да, доста често.

— Не харесвам манекенките — признах откровено аз. — Много са плоски.

Антон беше започнал да ме гледа удивено, когато тя се показа иззад стойките с прожекторите. Този път към нищожното й облекло бяха прибавени чифт обувки.

— Не говорите за мен, нали? — От устата й стърчеше една незапалена цигара. — Имате ли огънче?

Поднесох запалена клечка кибрит под носа й, наблюдавайки как устните й засмукват цигарата, докато я палеше.

— Не, рожбо, ти си изключение — казах аз. Тя се ухили и издуха дима право в лицето ми. Антон се изкашля учтиво.

— Познавате ли манекенката, за която споменахте?