Читать «Отмъщението е мое» онлайн

Мики Спилейн

Отмъщението е мое

Глава 1

Той беше мъртъв. Лежеше на пода в пижамата си, мозъкът му бе разпръснат но целия килим, а моят пистолет по някакъв странен начин се бе оказал в ръката му. Разтривах лицето си в безуспешен опит да прогоня мъглата, която се бе загнездила в ума ми, но ченгетата не ми позволяваха да сторя това. Един от тях държеше ръката ми и ме обсипваше с въпроси, от които болките в главата се засилваха още повече, а другият ме удряше с влажен пешкир, докато не почувствах, че всеки момент ще се разцепя на две.

— По дяволите, престанете! — едва изговорих аз. При тези думи единият от тях се захили и ме блъсна обратно на леглото.

Не можех да мисля, не можех да си спомня нищо, в мен бушуваше горещ поток, готов всеки момент да изригне. Виждах само мъртвия момък в средата на стаята и пистолета си. Моя пистолет! Някой ме сграбчи за ръката и ме изправи, въпросите започнаха отново. Това беше повече, отколкото можех да понеса. Ритнах го с все сила в слабините. Дебелакът в панамената шапка изчезна от полезрението ми и започна да мучи, сгънат вероятно като джобно ножче. Може би съм се засмял… не знам. Във всеки случай нещо издаде дрезгави, пресекнали звуци.

— Ще му дам да разбере на това копеле — закани се някой, но преди да може да направи каквото и да било, вратата се отвори и появата на новия човек прекъсна всякакви разговори, с изключение на мученето, и аз разбрах, че Пат беше пристигнал. Гласът му съвсем не звучеше приятелски.

— Намери кога да се натряскаш!… Някой докосвал ли е този човек?

Никой не отговори. Дебелакът в панамената шапка се бе проснал в креслото и самотно стенеше.

— Той ме ритна. Кучият му син ме ритна… точно тук.

— Така беше, капитане — обади се другият глас. — Маршал тъкмо го разпитваше, когато той го изрита в ташаците.

Пат изръмжа някакъв отговор и се наведе към мен.

— Добре, Майк, ставай. Хайде, надигай си задника.

Ръката му ме прихвана през кръста и ме изправи под прав ъгъл на ръба на леглото.

— По дяволите, чувствам се като въшка — простенах аз.

— Страхувам се, че ще се почувстваш още по-зле. — Той взе мокрия пешкир и ми го подаде. — Избърши си лицето. Изглеждаш ужасно.

Поех пешкира в ръцете си и зарових нос в него. Част от облаците започнаха да се разсейват и постепенно изчезнаха. Когато престанах да треперя, бях изправен на крака и почти изтикан в банята. Студените игли на душа се впиха в кожата ми и скоро стигнах до осъзнаването на факта, че съм човешко същество, а не душа, рееща се в свободен полет някъде из космическото пространство. Стоях колкото можах да издържа, затворих сам кранчето на душа и излязох от банята. Междувременно Пат успя да напъха една чаша горещо кафе в ръцете ми и практически я изля в гърлото ми. Опитах се да му се ухиля над ръба на чашата, но в усмивката ми нямаше нищо забавно. Още по-малко забавни нотки имаше в тона на Пат.

Думите му излязоха навън като отвратено ръмжене.

— Свършвай с комедиите, Майк. Този път се натресе в огромна каша. Какъв дявол се е вселил в теб? За бога, трябва ли всеки път, когато се измъкваш от дълбокото, за теб да бъде прикачена и някоя дама?