Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 21

— Не. Знам само, че е била на партито, давано от Колуей Мърчандайзинг онази вечер.

— Разбирам. Мисля, че там присъстваха няколко от нашите млади лейди. Мис Рийвс отговаряше за това. Ще си направите ли труда да я видите?

— Да, разбира се.

Момичето издуха още една струя дим към мен и миглите й ми казаха: „Здравей, аз съм твоя.“

— Никога ли не носите дрехи? — попитах я аз.

— Не и ако мога да помогна с нещо. Но понякога се оправям и с тях.

— Точно това искам и аз.

— Какво?

— Да те оправя.

Антон се захили и леко я плесна отзад.

— Стига толкова. Ако нямате нищо против, сър, оттук. — Ръката му сочеше към вратата в дъното на стаята. — Тези млади лейди понякога излизат от контрол. Чувствам, че бих могъл…

— Да, и аз бих могъл.

Той се разсмя още веднъж и отвори вратата.

Чух, че ме представя, но не разбрах какво казва, защото умът ми бе погълнат единствено от жената зад бюрото. Някои жени са красиви, други имат тела, които те карат да забравиш за красотата; жената тук имаше и двете. Лицето й излъчваше някаква свръхестествена нежност, сякаш някой майстор художник се бе постарал да усъвършенства самата природа. Косите й бяха късо подстригани по последната мода — светлокафяви коси, които обграждаха като с ореол лицето й. Кожата й имаше цвят на сметана, спускаше се в гладки линии надолу към шията и се разливаше по здравите, широки рамене. Имаше гърдите на младостта — високи, възбуждащи, напиращи към деколтето на бялата жарсена блузка, бунтуващи се срещу необходимостта да бъдат потискани.

Тя стана и ми протегна ръка, която се плъзна в моята в топло и приятно ръкостискане. Гласът й притежаваше дълбоки, вибриращи нотки, когато се представи, но аз бях толкова ядосан от това, че подгъвът на полата й падаше прекалено ниско, че не успях да разбера как се казва. Когато отново седна в креслото си и кръстоса крака, аз прекратих мълчаливия си протест срещу дългите дрехи, защото видях колко възбуждащо мило те можеха да прилепват до закръглените бедра, които повече подканваха, отколкото се криеха под полата. Едва тогава успях да различа името й на табелката на бюрото, която гласеше: ЮНОНА РИЙВС.

Юнона — кралицата на боговете и богините. Добре беше наречена.

Предложи ми едно питие от някаква кана в барчето и аз приех. Беше нещо сладко и парфюмирано, което съблазнително проблясваше в чашата с високо столче.

Заговорихме. Гласът ми автоматично превключи на мръсна интонация, след това стана вежлив. Сякаш това беше нещо, което не зависеше от мен. Може да сме говорили цял час, но може и да е било само минути.

Но ние говорехме и тя съзнателно правеше такива неща с тялото си, сякаш аз бях висшият тест за нейните способности като жена. Усмихваше се, защото схващаше прекрасно, че едва ли имах представа за това, което казвах или как реагирах.

Тя отпи от питието си и остави чашата на бюрото. Тъмнолакираните й нокти контрастираха с блясъка на изискания кристал. Гласът й ме върна към настоящето.

— Тази млада лейди, мистър Хамър… вие казвате, че е излязла с вашия приятел?

— Казах, че може би е излязла. Именно това искам да открия.