Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 111

Идваха от коридора, който водеше към добрия апартамент, този със спалните. Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори. За секунда видях лицето на Антон, бяло лице, което внезапно се превърна в мъртвешки бледо, след това вратата се захлопна и стъпките затрополиха надолу по стълбите.

Можех да се гръмна от яд, че бях оставил лампите запалени, след като те бяха угасени, когато нахлух в апартамента.

Сакото ми се закачи за една от ваните и се скъса. Отново се закачи за нещо, когато се промъквах през отвора в стената. Дръпнах го с все сила и усетих, че се разпра чак до яката. Изкрещях от ярост и отнесох със себе си няколко летви, когато излетях в гостната.

Проклет да е този кучи син, почти се беше измъкнал. Избих с ритник ключалката и побягнах по коридора, без да се погрижа да затворя вратата. Чувах как обувките му трополяха по стълбите и външната врата се захлопна. Затичах се по стълбите и паднах. Тичах и падах отново, докато не успях да стигна партера, без да си строша кокалите. По цялото ми тяло сигурно имаше синини, болката от които трябваше да почака малко, рани, които залепваха по дрехите от собствената ми кръв.

Револверът все още беше в ръката ми, когато изхвърчах на улицата, но той представляваше само ненужна тежест, защото колата на Антон профуча по улицата към пресечката.

Колко значителен трябваше да бъде човек, за да накара съдбата си да не го препъва на всяка крачка?

Видях червените стопове на колата му да завиват надясно, когато едно насрещно такси му преряза пътя. Чух стърженето на метал и виковете на шофьорите. Антон Липсек се бе оказал на тротоара и се опитваше да подкара обратно.

Беше много далеч, за да го настигна пеша, прекалено далеч, за да си опитвам късмета. Обърнах се и се втурнах по пешеходната алея, която минаваше между, зданията, стигнах до оградата накрая и се прехвърлих през нея. Влязох в колата си и завъртях ключа, усетих, че двигателят се закашля и заработи, след това отправих една бърза молитва към всевишния да не позволява на снега под колелата да ме задържа за по-дълго и потеглих.

Съдбата ми се усмихна и ми даде първоначален тласък. Отлепих се от тротоара и се понесох по улицата. Точно когато завивах зад ъгъла, Антон бе успял да се измъкне обратно на улицата, а разгневеният шофьор на таксито тичаше след него, размахваше ръце и крещеше с пълни гърди. Трябваше да натисна клаксона, за да го разкарам от пътя си.

Антон сигурно бе чул клаксона, защото натисна газта и големият, тумбест седан подскочи напред сякаш имаше ракетни двигатели. Седанът беше същият, който бе използван като платформа за стрелба на Трийсет и трета улица. Рейни. Надявах се, че се пържи в ада, където му беше мястото. Именно той беше стрелял, а Антон се намираше зад волана.

Приятно ми бе да виждам снега сега. Той беше вкарал колите в гаражите и бе притиснал такситата към бордюрите. Улиците представляваха дълги бели писти под светлината на електрическите лампи. Доближавах се до него и той натисна по-силно медала. Червените светлини на светофарите мигаха предупредително, но никой не им обръщаше внимание. Седанът започна да поднася, но Антон успя да го изправи и се устреми напред.