Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 110

Какво ли се е случило обаче? Дали Марион не е отворила прекалено голяма уста и не е поискала адекватно възнаграждение за историята, която ми разказа? Разбира се, защо пък не? Тя също е била замесена в тази история. Когато снимките се проявяха, нейното лице също щеше да се покаже. Можеше да загуби само работата си, но ако разполагаше с компрометиращ материал за някого, нямаше да загуби нищо. Предпочела е двойния шантаж и затова е трябвало да умре. Чиста работа! Можех да заложа живота си, че е било именно така.

Започнах да се смея и дъхът ми свистеше през зъбите ми. Бях установил всичко до самото начало. Операцията не е започнала от нощта, когато умря Уилър. Започнала е няколко дена преди това, достатъчно, за да може убиецът да се регистрира в хотела и да спипа Уилър в удобния момент. Оказах се там просто случайно. Бях свидетел, който не е имал никакво значение, защото бях натряскан, и дори на мое място да беше някой друг, това щеше да бъде още по-добре за убиеца. Пиян и не помнещ нищо за това, което бе станало. Ченгетата щяха да ме пипнат и аз щях да бъда принуден да си призная убийството.

Убиецът беше забравил само една малка подробност — навика ми да зареждам моя 45-и с шест патрона. Той извадил излишния куршум, взел празната гилза и пренебрегнал този малък проблем. Ако убиецът имаше достатъчно здрав разум, щеше да бръкне в джобовете ми и да намери цяла шепа патрони, след което просто трябваше да възстанови липсващия патрон в пълнителя.

Винаги е достатъчна само една грешка, за да те обесят. Само една.

Той я допусна.

Убиецът трябва да е бил много наплашен, когато е разбрал, че съм частно ченге. Станало му е ясно, че няма да стоя със скръстени ръце, докато не си върна разрешителното. Трябвало е да направи следващата крачка… пожелал е да види какво представлявам. Трябвало е да прегледа старите вестници отчетите от съдебните заседания, да зададе някои въпроси, за да разбере какво наистина представлявах. Щеше да разбере, че не давам пукната нара за човешкия живот, точно като него. С тази единствена разлика, че аз винаги стрелях по убийци. Обичах да застрелвам убийци. Не можех да измисля нещо по-приятно от това да застрелям убиеца и да наблюдавам как неговата кръв оставя тънка следа по пода. Беше ми забавно да убивам тези копелета, които се опитваха да избягат от отговорност за убийството, което бяха извършили, и понякога успяваха.

Започнах да се смея и не можех да спра. Измъкнах люгера и го проверих отново, макар да нямаше нужда. Оставих спусъка в полуготовност, за да му е по-лесно да прокара покрития с мед куршум през цевта право в лицето на убиеца.

Беше по-късно от всякога, прекалено късно, за да накарам кръвта си да се превърне в лед. Трябваше да престана да мисля. Не можех да търся тези снимки и да мисля едновременно.

Ако някога някоя стая е била преобръщана наопаки, то това беше тази. Ритах, мачках и късах всичко наоколо в търсене на тези проклети снимки и не можах да намеря нищо, с изключение на няколко непроявени плаки. Преобърнах цялата стая като Хъмпти Дъмпти и започнах да претърсвам фотолабораторията, когато чух стъпки отвън.