Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 112

Сега сигурно бе истински уплашен. До смърт. Седеше зад волана, от ъгълчетата на устата му се изнизваше слюнка и се чудеше защо не може да избяга. Навярно кълнеше този голям седан и се питаше защо, по дяволите, не може да се откъсне от такъв капан за плъхове като моята бричка. Антон можеше да си псува колкото иска и никога нямаше да разбере, че под капака на тази бричка ръмжеше свръхмощен двигател. Намирах се само на петнайсет ярда от него и постоянно скъсявах дистанцията.

Седанът опита да вземе завоя, поднесе и се удари в бордюра. За момент изглеждаше, че ще се отърве от неприятности, и стомахът ми се преобърна, защото знаех, че никога нямаше да се справя с този завой, ако се бях опитал да го взема. Този път съдбата ми се усмихна още веднъж и ми даде Антон. Разнесе се ужасен трясък, седанът се блъсна в стената на зданието и остана да лежи преобърнат на тротоара като смачкана хлебарка.

Натиснах спирачките и направих пълен кръг. Потеглих назад, спрях по средата на улицата, излязох от колата и се затичах към седана с револвер в ръката.

Когато стигнах до него, напъхах люгера в кобура и започнах да изреждам всички неприлични думи, които знаех. Антон беше мъртъв. Вратът му бе покрит с кървава каша, която преди му служеше като глава. Бяха останали само очите му, но и те не си бяха на мястото. Вратата беше изкъртена и аз бързо огледах купето, надявайки се да намеря това, което търсех.

Единственото нещо в колата бе Антон. Сега не струваше повече и от два долара. Едно от мъртвите очи ме наблюдаваше как претърсвам джобовете му. Когато отворих портфейла му, намерих една пачка от петстотиндоларови банкноти, както и квитанция за препоръчано писмо. Бележката с молив гласеше „Изпратено със специална поща“ и носеше днешна дата.

Беше адресирано до Клайд Уилямс.

Значи в края на краищата шефът не е бил Антон… това беше Клайд. Този въшлив малък негодник беше мозъкът на цялата банда. Клайд беше убиецът и Велда бе с него точно сега. Клайд беше и мозъкът, и убиецът, и Велда се опитваше да изработи един тип, който бе наясно с всичко.

Закъснявах с час и половина.

Времето препускаше. То напредваше и аз затъвах до колене в тинята и калта на миналото, но въпреки това можех да стана и да го последвам. Можех да наваксам този час и половина и да го накарам да ми върне това, което ми бе откраднал.

Хората бяха започнали да крещят по мен от прозорците, когато скочих в колата си. От долния край на квартала се разнесе протяжният вой на сирена в светлината на премигващото червено око. Виковете вече идваха от двете страни, така че свих в една странична улица и им се изплъзнах. Някой сигурно бе записал номера на колата ми и вече го бе съобщил в полицията. Когато откриеха, че това е моят номер, окръжният прокурор щеше да си изяде шапката заедно с дебелата глава в нея. Самоубийство, беше казал той. Той се бе произнесъл лично, че в случая с Честър Уилър полицията имаше работа със самоубийство.