Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 113

Нашият окръжен прокурор беше умен човек, умен като стафида в кифла.

Небето сякаш се съгласи с мен и изпрати още снежни парцали над града, като повика и подкрепления. Имах още миля пред себе си, а снегът валеше по-силно от всякога.

Съдбата ми се кикотеше.

Глава 12

Сверих адреса на пощенската разписка с този на отсрещната къща. И двата гласяха едно и също. Зданието представляваше постройка от жълти тухли, която се извисяваше нагоре и се губеше в падащия сняг, като даваше само смътна представа за горните етажи.

Тъмносин навес покриваше пътеката до входната врата, пазена от портиер в униформа на адмирал. Седях в колата и го наблюдавах как се разхожда напред-назад, размахвайки ръце, за да се стопли. Той си смъкна адмиралската шапка и опря ръце до ушите си, големи колкото цветни зелки, очевидно за да ги стопли и тях. Реших да не минавам през главния вход. Момчета като него бяха готови за един долар повече към заплатата си да се покажат прекалено твърди.

Пресякох улицата и тръгнах към съседното здание, докато снегът не покри раменете ми. След това се върнах на пътеката, която ме изведе пред задния вход. Няколко стъпала водеха към една врата, която бе наполовина отворена, и аз почуках на нея. Обади се един глас с шведски акцент и едно старо куче с бакембарди, които покриваха ушите му, отвори вратата и попита:

— Да?

Ухилих се. Старото момче чакаше. Бръкнах в джоба си и извадих десет долара. Той ги погледна, без да каже нищо. Трябваше да го изтикам настрани, за да вляза и видя, че помещението представляваше част от котелното. Под единствената крушка имаше маса и една затворена кутия на нея. Отидох до масата и се обърнах.

Шведът затвори вратата и взе един ръжен, дълъг близо четири фута.

— Ела тук, приятел — казах аз и сложих десетте долара на масата.

Той вдигна ръжена и се приближи. Не гледаше въобще към десетачката.

— Клайд Уилямс. Кой е номерът на апартамента му?

Каквото и да бях казал, то накара пръстите му да се свият около ръжена. Не отговори. Нямаше време да бъда убедителен. Измъкнах люгера и го сложих до десетачката.

— Какво си избираш?

Той сви още по-силно пръсти и бе готов да ме нападне. Но първо искаше да му отговоря на един въпрос.

— Защо ти трябва?

— Отивам да го натроша на малки парчета, приятел. Всеки, който се опита да ме спре, ще пострада по същия начин.

— Прибери си патлака — каза той. Аз го сложих в кобура. — Сега си прибери и парите. — Сложих и парите в портфейла. Той хвърли ръжена на пода. — Той е в градинския апартамент на последния етаж. Отзад има асансьор. Ти ще използваш това, така ли? И ще му счупиш главата?

Хвърлих десетачката обратно на масата.

— Какъв е проблемът, приятел?

— Имам дъщеря. Тя беше добро момиче. Не и сега. Този човек…

— Добре, приятел. Той няма да те безпокои повече. Имаш ли ключ за апартамента му?