Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 88

За трети път прогърмя гласът на Рицаря и този път Хоукмун най-сетне успя да го чуе.

— Призови ги! — викаше той. — Призови Легиона на зората, Хоукмун, иначе краят ни е близък!

Хоукмун го погледна озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Твое право е да командваш Легиона. Призови го. В името на Руническия жезъл, повикай Легиона, човече!

Хоукмун отби един несръчен удар и посече пирата, който го беше нанесъл. Светлината, извираща от острието, сякаш бе започнала да избледнява и залата беше озарена единствено от мигащите факли по стените.

— Призови ги на помощ, Хоукмун! — викна отчаяно Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Хоукмун сви недоверчиво рамене, после произнесе:

— Призовавам Легиона на зората!

Нищо не се случи. Всъщност Хоукмун не беше очаквал друго. Не вярваше в легенди, както неведнъж бе заявявал.

Ала изведнъж дочу ужасените викове на пиратите и забеляза, че наоколо изникват нови фигури на войници, които сякаш се материализираха от нищото. Причудливи, озарени в червеникава светлина диваци се нахвърляха с неистова злоба срещу пиратите и покосяваха редиците им.

Хоукмун спря и втренчи изненадан поглед в странната сцена.

Новодошлите бяха облечени в гравирани брони, сякаш изковани в някаква далечна епоха. Бяха въоръжени с дълги пики, украсени с изсъхнали човешки скалпове, носеха и тежки боздугани и се биеха толкова непоколебимо и яростно, че съвсем скоро пиратите започнаха да бягат панически от залата.

Телата им бяха мургави, лицата — покрити с черна боя, зад която прозираха изцъклените им очи, от гърлата им се надигаше смразяващ кръвта и изпълнен със страховити стенания химн.

Пиратите се отбраняваха отчаяно и нерядко съумяваха да повалят някой от светещите войни. Ала в мига, когато убитият се строполяваше, тялото му изчезваше и на негово място се материализираше друг войн. След няколко неуспешни опита Хоукмун се отказа да разбере откъде се вземат странните войници. Появяваха се толкова светкавично, че беше достатъчно дори да премигне с очи или да завърти глава, за да пропусне момента.

Хоукмун се присъедини задъхан към приятелите си. Голите тела на д’Аверк и Бючард бяха покрити с безброй рани, но за щастие повечето бяха повърхностни. Всички бяха спрели да се бият и наблюдаваха изумени как Легионът на зората довършва последните пирати.

— Това са войните, които служат на Меча на зората — обясни им Рицарят в Черен кехлибар и Злато. — С тяхна помощ и благодарение на това, че в онези време на подобни действия са съвпадали с плановете на Руническия жезъл, предците на Валжон са подчинили тези земи, вселявайки страх в душите на местните обитатели. Ала сега мечът се обръща срещу хората на Валжон, за да им отнеме онова, което им е дал!

Хоукмун почувства някакъв допир до крака си, обърна се и извика ужасен:

— Чудовищата от кладенеца! Съвсем ги бях забравил! — Той отсече пипалата с меча и отстъпи назад.

В същия миг между него и чудовищата се появиха десетина сияещи войници. Покритите с човешки скалпове пики се забиха в люспестите тела, а боздуганите си призрачните войни използваха, за да избутат назад настъпващите кръвожадни създания. Скоро ги обкръжиха и започнаха да ги насичат на части, докато от чудовищата на пода остана само пихтиеста кървава маса.