Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 6

Озадачен, Хоукмун насочи коня към плитчините и прекоси тесния речен ръкав, който го делеше от острова. Яките гърди на жребеца разтвориха шубраците и Хоукмун отново зърна червената дреха, която бе привлякла погледа му.

— Ей! — извика той. — Кой е там?

Не получи никакъв отговор. Вместо това тръстиките се разлюляха и човекът побягна.

— Кой си ти? — извика наново Дориан Хоукмун и кой знае защо си помисли, че войните от Тъмната империя най-сетне са открили път към това измерение и се готвят всеки миг да щурмуват замъка.

Понесе се в галон през невисоките тръстики, достигна брега на острова и неочаквано зърна мъжа, който бе скочил във водите на лагуната.

— Спри! — извика Хоукмун, но мъжът продължаваше да плува към отсрещния бряг.

Хоукмун пришпори коня във водата, около ботушите му кипна белезникава пяна. Междувременно мъжът издрапа по калния бряг, обърна се, тъкмо когато Хоукмун го застигаше, и извади от пояса си необичайно дълга сабя.

Ала не сабята направи най-силно впечатление на Хоукмун, а откритието, че човекът нямаше лице! Под черния сплъстен перчем се виждаше само гладка, лишена от черти кожа. Хоукмун извика от изненада и на свой ред оголи острието на сабята си. Дали това не беше някой иноземец — обитател на този тайнствен свят?

Хоукмун скочи от седлото, вдигна сабята, зае позиция за атака и внезапно се разсмя, осъзнал истинската причина за странния вид на своя противник. Мъжът носеше маска от тънка кожа. Цепките на устата и очите бяха толкова тесни, че не се различаваха от разстояние.

— Защо се смееш? — попита маскираният с дрезгав глас и завъртя сабята си. — Съветвам те да забравиш смеха, приятелю, защото ти предстои да умреш.

— Кой си ти? — попита отново Хоукмун. — Говориш като някой самохвалко.

— Едно трябва да знаеш — че съм по-добър фехтовчик от теб — отвърна мъжът. — По-добре се предай още сега.

— Прости ми, че дръзвам да се усъмня в думите ти — рече насмешливо Хоукмун. — Но защо един толкова прочут сабльор като теб носи такива жалки дрипи?

И той посочи с върха на сабята си омазнения червен кафтан, изкаляните бричове и ботушите от напукана кожа. Маскираният нямаше дори ножница, а беше измъкнал сабята си от раздърпаната връв, която бе привързал около пояса си. На същата връв се полюшваше малка, издута кесия. Мъжът носеше пръстен, изглежда, стъклен, ако се съдеше но мътния му блясък, а кожата му имаше нездрав землист цвят. Имаше мършаво, прегърбено тяло и, изглежда, бе прекарал немалко време в лишения.

— А дали не си някой просяк? — подхвърли подигравателно Хоукмун. — Къде открадна тази сабя, просяко?

Той възкликна, изненадан от внезапната атака на маскирания, сетне отстъпи назад. Движението бе толкова чевръсто, че почти едновременно с него Хоукмун почувства опарване по бузата, докосна я с пръсти и откри, че са окървавени.

— Искаш ли да те направя на решето, та да умреш от кръвопускане? — захили се непознатият. — Хайде, дай ми сабята си и признай, че си мой пленник.

Хоукмун се засмя, грейнал от удоволствие.