Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 5

Никой не можеше да каже с точност колко време е прекарал в изследване на този нов Камарг, който толкова много приличаше на истинския, само дето нямаше и следа човечеството някога да се е докосвало до него.

— Той е човек на действието, също като мен — каза веднъж Дориан Хоукмун, опитвайки се да успокои Изелда. — И понеже не намира истински проблем, с който да се захване, вглъбил се е в себе си.

— Въпросът е в това, че истинският проблем е неразрешим — отвърна Боуджентъл, но разговорът приключи дотук, защото Хоукмун също бе излязъл да поскита, положил неспокойно ръка върху дръжката на сабята си.

Напрежението се усещаше не само в Медния замък, но и в градчето под него. Хората често се споглеждаха разтревожени; доволни бяха, че са се измъкнали от зловещите нокти на Тъмната империя, ала същевременно не знаеха колко дълго ще могат да разчитат на гостоприемството на сегашното си убежище. През първите дни след като пристигнаха в тази нова страна, всичко наоколо имаше призрачен вид, озарено в цветовете на дъгата, но постепенно тези ярки цветове избледняха и предметите придобиха нормалната си оцветка, сякаш хората бяха наложили спомените си върху околния пейзаж, променяйки го по такъв начин, че първоначалните разлики да избледнеят. Из полята препускаха диви рогати коне и бели биволи, които сякаш чакаха да бъдат обяздени, в небесата се рееха алени птици, достатъчно едри и яки, за да носят на гърбовете си ездачи, но камаргците все не можеха да забравят доскорошните си страхове от Тъмната империя, за да се захванат с ежедневните проблеми.

Единствено Хоукмун и граф Медни. — а също д’Аверк, Боуджентъл и Оладан — нямаха подобни страхове. По-скоро обратното, понякога настъпваха такива тягостни часове, в които появата дори на цяла армия гранбретанци би предизвикала у тях само искрена радост.

Докато граф Медни изучаваше внимателно пейзажа, опитвайки се да разкрие тайните му, Дориан Хоукмун се надпрепускваше с вятъра край бреговете на лагуната, всявайки панически ужас в пасящите стада коне и биволи, с напразна надежда да срещне поне един истински противник.

Един ден, докато препускаше върху плувналия в пот жребец покрай брега на виолетовото море (което изглеждаше безбрежно), той забеляза няколко алени птици да се издигат сякаш подплашени в небето, а сетне да се спускат спираловидно надолу. Беше ранен следобед, а големите птици се вдигаха за своя ритуален танц едва привечер. Изглеждаха разтревожени и Хоукмун реши да провери какво ги е подплашило.

Пришпори жребеца по тясната пътечка из мочурището и тъкмо когато се озова под птиците забеляза малък, обрасъл в тръстики остров. Присви очи и напрегна поглед, за да го огледа внимателно, и изведнъж му се стори, че зърва нещо да се червенее сред полюшващите се тръстики.

В първия миг Хоукмун реши, че това е спотаил се ловец от града, дебнещ патица, ала после си даде сметка, че ако беше така, човекът щеше да го повика. Или поне щеше да му махне, за да не плаши набелязаната жертва.