Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 4

Не само това, с течение на времето в него бе нараснало вътрешното убеждение, че пейзажът е закодиран. Някъде там отвъд може би щеше да открие отговора на дилемата, която го измъчваше, да се натъкне, пък било и случайно, на откровението за дебнещата заплаха, която искаше да го погълне както психически, така и физически.

Слънцето изгря и озари в ослепителна светлина водната шир: Графът се пробуди от вцепенението си тъкмо навреме, за да забележи приближаването на своята любима дъщеря, Изелда, златокосата примадона на лагуните, която напомняше призрачно феерично видение, облечена в своята бледосиня наметка и яхнала голия гръб на породистия камаргски рогат жребец. На лицето й грееше загадъчна усмивка, сякаш тя също бе част от тайнствения пейзаж, който ги обкръжаваше.

Графът, който желаеше да остане насаме с мислите си, понечи да се скрие, но девойката вече го бе забелязала и му помаха с ръка, докато се носеше но брега на лагуната.

— Татко, много рано си станал! А и не за първи път през последните дни.

Графът кимна, отново плъзна поглед по равната повърхност на лагуната и далечните тръстики, а сетне извърна неочаквано глава към танцуващите в небето алени птици, сякаш се надяваше да ги изненада и по такъв начин да научи за тях нещо, което досега му беше убягвало.

Изелда скочи леко от коня и спря до него.

— Не са като нашите птици — подхвърли тя. — Макар че приличат. Какво гледаш?

Граф Медни сви рамене и се усмихна.

— Нищо. Къде е Хоукмун?

— В замъка. Още спи.

Графът изсумтя в отговор нещо неразбрано и долепи едрите си длани, заслушан в порещите въздуха могъщи криле, сякаш се канеше да се моли. После видимо се отпусна, хвана я за ръката и лекичко я поведе по брега на лагуната.

— Колко е красиво! — прошепна тя. — И този изгрев…

Графът нетърпеливо махна с ръка.

— Ти не разбираш… — поде той, но неочаквано млъкна. Осъзнаваше, че Изелда никога няма да зърне в пейзажа онова, което виждаше той. Веднъж вече се бе опитвал да й го опише, но тя бе изгубила интерес към разговора, без да се постарае да вникне в смисъла на скритите във всичко наоколо — във водата, тръстики те, дърветата и движенията на животните — послания.

За него това бе абсолютното олицетворение на представата за ред, докато Изелда черпеше от околния пейзаж единствено удоволствие — определяше го като нещо „красиво“ и пораждащо удоволствие само защото било „диво“ и „неподправено“.

Единствено Боуджентъл, поетът-философ и негов стар другар, беше в състояние да улови смисъла на това загадъчно послание, ала и той бе склонен да търси в него не толкова реално съществуваща взаимовръзка, колкото характеристика на душевното състояние, в което се намираше граф Медни.

— Ти си изтощен и объркан — повтаряше в подобни случаи Боуджентъл. — Онази частица от мозъка ти, която се занимава с откриване на закономерности, изглежда, се е претоварила и те кара да търсиш взаимовръзки там, където в действителност не съществуват…

На тези и други подобни аргументи графът отвръщаше с презрително свиване на вежди, а сетне отново се изгубваше в пущинаците около замъка, с което будеше тревогата и опасенията на своите близки и приятели.