Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 43

Най-сетне стигнаха върха и пред тях се простря равно плато. Знаеха, че опитат ли да го пресекат, ще станат лесна мишена за огнестрелите.

— Дойде време да се бием — каза задъхано Хоукмун и извади сабята.

— Най-сетне — ухили се Д’Аверк. — Мислех, че си изгубил присъствие на духа, приятелю.

Надзърнаха от ръба на скалата и видяха, че преследвачите им са стигнали на площадката пред пещерата. Баронът подканваше яростно хората си да продължават нагоре. Без съмнение се надяваше да открие наблизо и останалите омразни противници — Оладан, граф Медни, а може би дори Изелда, която, Хоукмун знаеше със сигурност, Мелиадус обичаше безумно, макар да не го признаваше.

Съвсем скоро първият вълчи войн достигна скалния ръб и Хоукмун го посрещна с яростен ритник в шлема. Войникът успя да се задържи като по чудо, протегна ръка и сграбчи ботуша на Дориан, без съмнение за да се изтегли нагоре или да повлече Хоукмун със себе си в пропастта.

Д’Аверк се наведе напред и прониза упорития противник в рамото. Мъжът извика болезнено, разтвори пръсти, направи отчаян опит да се задържи за острите скали и полетя надолу, към дъното на долината, огласяйки планините с ужасения си крясък.

Ала в същия миг още неколцина от войните на Мелиадус достигнаха върха. Д’Аверк посрещна единия, докато Хоукмун се озова срещу двама противници.

Без да губи самообладание, Хоукмун удари единия с острието право в шията, в тясната цепка между шлема и бронята, а втория промуши в корема, където също имаше пролука под нагръдника. Междувременно насреща му се появиха нови двама войни.

Битката продължи повече от час. Двамата приятели полагаха яростни усилия да задържат напиращите иззад ръба гранбретанци или влизаха в ожесточени схватки с успелите да се изкатерят на равното.

Ала накрая бяха обкръжени, от всички страни към тях бяха насочени върхове на саби, сякаш бяха в някаква чудовищна зъбата паст. Ръцете им бяха съвсем отмалели. Внезапно прокънтя заповедническият глас на Мелиадус:

— Предайте се, господа, инак, обещавам ви, ще бъдете посечени.

Хоукмун и д’Аверк се спогледаха отчаяно и свалиха саби.

И двамата знаеха, че Мелиадус ги ненавижда с дива, жестока омраза. А ето че бяха негови пленници, в неговата родна страна, от която нямаше никаква надежда да се измъкнат.

Мелиадус, изглежда, бе споходен от същата мисъл, защото намести по-добре вълчата си маска и се засмя подигравателно.

— Не зная как сте пристигнали в Гранбретан, Хоукмун и д’Аверк, но зная, че сте истински глупаци! Дойдохте тук да търсите стария мъдрец, нали? Но питам се, защо? Нали вече имате онова, което той притежава?

— Може би той притежава и други неща — отвърна Хоукмун, опитвайки се да прикрие истинската причина за пътуването им до тези места.

— Други неща ли? Искате да кажете, други инструменти, които биха могли да са от полза за империята? Благодаря за сведенията, Хоукмун. Старецът, без съмнение, ще бъде по-изчерпателен от теб.