Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 45

— Заслужаваме си мъките — продължи д’Аверк. — Но защо трябва да страдат и нашите другари? Налага се да помислим за бягство, Хоукмун, колкото и безнадеждна да ти се струва тази идея.

Хоукмун въздъхна.

— Аха. Ако Мелиадус се добере до Медния замък… Той потрепери.

От кратката среща с гранбретанеца бе останал с впечатлението, че лудостта на Мелиадус се е задълбочила още повече. Може би причината бе в поредицата тежки поражения край стените на Медния замък? Или пък радостта от внезапното изчезване на най-заклетия враг на Империята? Трудно му беше да прецени. В едно не се съмняваше — неговият стар враг изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби контрол. Кой би могъл да каже какво ще последва?

Хоукмун завъртя глава и се намръщи. Стори му се, че дочува някакъв шум от вътрешността на пещерата. Ето, че шумът се повтори. Д’Аверк също се размърда неспокойно и прошепна:

— Там вътре има някой, кълна се…

В този миг върху телата им легна нечия сянка. Двамата приятели вдигнаха погледи и съзряха лицето на висок прегърбен старец, изваяно сякаш от камък и обкръжено от ореол призрачнобели коси.

Старецът ги разглеждаше със сключени вежди. После прехапа устни, премести поглед върху пазачите, застанали на пост пред входа на пещерата, и отново огледа Хоукмун и д’Аверк. Не промълви нито дума, само стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Хоукмун забеляза, че на пръстите си носеше кристални пръстени — на всички без малкия пръст и палеца. Това можеше да бъде само Миган от Ландар! Но как се бе промъкнал незабелязан в пещерата? Сигурно някъде имаше таен вход.

Хоукмун му хвърли изпълнен с отчаяние поглед, опитвайки се да го спечели на своя страна.

Старецът се усмихна и се наведе така, че да чува шепота на Дориан.

— Моля ви, господине, ако вие сте Миган от Ландар, трябва да знаете, че сме ваши приятели — и пленници на враговете ви.

— Как мога да съм сигурен, че казвате истината? — отвърна Миган също шепнешком.

Един от пазачите се размърда, изглежда, обезпокоен от нещо, и понечи да се обърне. Миган се скри във втората пещера. Пазачът се огледа и изсумтя недоволно:

— За какво си приказвате вие двамата? Нямате търпение баронът да се позабавлява с вас, нали? Да знаеш само, Хоукмун, какви приятни мигове ти е подготвил…

Хоукмун не отговори.

Щом кискащият се пазач им обърна гръб, Миган пак се наведе над него.

— Ти Хоукмун ли си?

— Чувал ли си за мен?

— Туй-онуй. Ако наистина си Хоукмун, може и да говориш истината, защото, макар и да съм гранбретанец, не изпитвам особена симпатия към Господарите, които управляват в Лондра. Но откъде знаеш кои са ми врагове?

— Барон Мелиадус фон Кронден е научил за тайната, която си споделил с Тозер — същият, дето ти е гостувал преди известно време…

— Споделил ли?! Той ми я измъкна с лукавство! Обра ме, докато спях, и избяга. Предполагам, че е искал да се похвали пред своите приятели в Лондра…

— Прав си. Тозер наистина им разказал нещичко, но се похвалил, че ставало дума по-скоро за способност на ума, а когато се наложило да покаже уменията си, се озовал в Камарг…