Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 36

На четвъртия ден Хоукмун сиря и посочи напред.

— Виж, д’Аверк, Йелските планини.

Бяха се появили неусетно в далечината, с пурпурни, загърнати в облаци върхове, а под тях гирлянди от жълтеникави хълмове.

Това беше див и красив пейзаж, какъвто Хоукмун не беше виждал през целия си живот.

— Значи в Гранбретан имало и подобни приятни гледки — възкликна той.

— Да, наистина е красиво — съгласи се д’Аверк. — Там някъде би трябвало да срещнем Миган. Ако може да се вярва на картата, Ландар е на много мили оттук, някъде из тези планини.

— Тогава да побързаме — предложи Хоукмун и нагласи по-удобно пояса със сабята си. — Разполагаме с минимално предимство пред Мелиадус, но нищо чудно той вече да е поел по следите на Миган.

Д’Аверк застана на един крак и почеса ходилото на другия.

— Вярно, но се опасявам, че тези обувки няма да из държат на предстоящото изпитание. Избрах ги от суета, защото хващаха око, а не заради издръжливостта им. Сега вече вкусвам от горчивите плодове на грешката си.

Хоукмун го потупа по рамото.

— Чувал съм, че но тези места се срещали диви коне. Моли се да хванем два и да ги опитомим.

Ала никъде не видяха дори един кон. Жълтеещите хълмове се оказаха покрити с остри камънаци, а небето постепенно се озари в мастилен цвят. Едва сега Хоукмун и д’Аверк разбраха защо гранбретанците се отнасят със страх към тази окаян край, където дори земята и небето имаха неестествен изглед.

Най-сетне навлязоха в планините.

Погледнати отблизо, те също имаха жълтеникав оттенък, примесен с мрачни тъмнозелени тонове. Наблизо притичваха странни животинки, а когато поеха нагоре по склона, зърнаха група човекоподобни същества с космати тела и съвсем плешиви глави — съвсем мънички, само по една педя, които ги наблюдаваха от прикритие.

— Тези нещастници някога са били хора — рече д’Аверк. — Техните предци са обитавали тези места. А виж какво е сторило с тях Трагичното хилядолетие.

— Откъде знаеш? — попита Хоукмун.

— Чел съм го в разни книги. От цялата територия на Гранбретан Йел е пострадал най-сериозно по време на Трагичното хилядолетие. Затова тук има само безплодни пущинаци и хората отказват да се заселват наоколо.

— Като изключим Тозер — и стареца, Миган от Ландар.

— Аха, прав си — стига Тозер да ни каза истината. Нищо чудно да гоним само вятъра.

— Но нали и Мелиадус разполага със същите сведения?

— А защо не предположим, че Тозер е просто един обигран лъжец?

Свечеряваше се. Скоро човекоподобните обитатели на планината излязоха от леговищата си и нападнаха Хоукмун и д’Аверк.

Телата им бяха покрити с мазна сплъстена козина, имаха човки като птици и котешки лапи, а също огромни блестящи очи. Зъбите им бяха остри, а езиците съскаха като змии. Бяха деветима, три жени и шест мъже, доколкото можеха да различат в мрака.

Хоукмун измъкна сабята си, нагласи лешоядската маска, сякаш натъкмяваше най-обикновен шлем, и опря гръб в една скала.

Д’Аверк едва успя да заеме позиция до него и чудовищата се нахвърлиха върху тях.