Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 30

— Защо не… — рече замислено той.

— Да побързаме тогава към моя апартамент, милорд — предложи нетърпеливо графинята.

Мелиадус пое ръката й и я погледна с пробуден интерес. — Ах, Флана — прошепна той. — Ах, Флана.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

МИСЛИТЕ НА ГРАФИНЯ ФЛАНА

Объркани и неясни бяха мотивите, подтикнали Флана да потърси близостта на Мелиадус, защото сложеше ли ръка на сърцето си, трябваше да признае, че не се интересуваше толкова от самия барон, колкото от поверените му емисари от Далечния изток.

Разпита го за тях, докато лежаха, все още потни, под чаршафите на нейното огромно легло и той й разкри своето безсилие, ненавистта си към поверената му задача и към емисарите, разказа й за своята истинска амбиция, която беше да отмъсти на враговете си, убийците на нейния съпруг, обитателите на Медния замък, съобщи й за откритието на Тозер и за мъдреца от затънтената западна провинция Йел, който може би знаеше единствения път към бегълците.

Баронът не спря дотук, а разкри опасенията си, че губи влияние и престиж в двора (макар да си даваше сметка, че не бива да споделя подобни тайни с която и да било жена и най-вече с Флана) и че напоследък кралят-император предпочитал да се доверява на други, като Шенегар Трот например.

— О, Флана — изстена той, почти оборен от съня и умората, — ако ти беше кралица, двамата щяхме да превърнем империята наистина във всемогъща сила.

Ала Флана почти не го чуваше, мислите й се влачеха съвсем бавно, а тя лежеше почти неподвижно, усещайки нарастващата тежест на тялото си, тъй като Мелиадус не беше успял да утеши болката в душата й, съвсем слабо бе облекчил копнежа в слабините й, а умът й беше в двамата емисари, които спяха няколко етажа по-горе.

Не след дълго тя се надигна от леглото, в което Мелиадус вече хъркаше и мърмореше в съня си, облече нощницата, постави маската си и се измъкна безшумно от стаята. Пресече няколко коридора, изкачи се по стълбището и най-сетне застана пред вратата, охранявана от войници-богомолки. Насекомоподобните маски се завъртяха въпросително към нея.

— Знаете коя към — рече им тя.

Наистина знаеха и затова се отдръпнаха встрани. Флана протегна ръка, бутна масивната брава и потъна в мрака на апартамента, в който бяха настанени емисарите.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

РАЗКРИТИЕТО

Стаята бе озарена от лунна светлина: дълъг блестящ сноп падаше върху леглото, в което помръдваше нечия фигура. Наоколо бяха разхвърляни в безпорядък части от бронята, одеждите и маската на спящия.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Милорд?

Фигурата внезапно се изправи в леглото, тя зърна изплашено човешко лице, миг преди ръцете да го скрият, и възкликна от изненада, защото го беше познала.

— Аз съм ви виждала!

— Какво? — Мъжът запрати на пода смачканите чаршафи, скочи и я сграбчи за ръката. — Вие жена ли сте?!

— Да… — смутолеви тя. — А вие сте мъж. — Флана се засмя тихо. — Не сте никакъв гигант, макар да сте доста добре сложен. Маската и бронята ви правят по-висок.

— Какво искате?

— Дойдох тук, господине, за да ви предложа забавление — за вас и за мен. Но съм разочарована, защото мислех, че ще срещна някое неземно същество. А сега не само разбрах, че сте обикновен простосмъртен, но и си спомних, че съм ви виждала преди около две години в тронната зала — вие сте човекът, когото барон Мелиадус представи на краля-император.