Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 29

— Малко по-нататък от вашата страна — обясняваше с досада Мелиадус — е Висящата кула. Както сами виждате, изглежда сякаш е увиснала в небето, без да се опира на нищо. Това е в резултат на експеримент, провеждан от наш учен, който успя да вдигне кулата във въздуха, но не съумя сетне да я върне на земята. Оттогава си стои така.

Показа им пристанищата, където огромните бронирани бойни кораби на империята разтоварваха заграбените съкровища; прелетяха над квартала на Лишените от маски, обитаван от утайката на града; над купола на големия театър, където все още се играеха пиесите на Тозер, видяха Храма на Вълка, щабквартирата на неговия орден, увенчан с чудовищна вълча глава от камък, разгледаха и множество по-малки дворци, повечето украсени със същите безвкусни и зловещи животински изображения и статуи. Прекараха цял един изпълнен с досада ден над града, като слизаха само за да заредят орнитоптера и да сменят пилотите. Мелиадус ставаше все по-нетърпелив. Ала нямаше как, трябваше да ги запознае с всички чудеса и забележителности на града, както бе поръчал крал Хуон, за да им внуши почитание към мощта на Тъмната империя.

Когато настъпи вечерта и слънцето се скри зад хоризонта, а градът потъна в призрачни сенки, барон Мелиадус въздъхна облекчено и нареди на пилота да насочи орнитоптера към площадката за кацане върху покрива на двореца.

Металната машина се приземи с оглушително дрънчене и фучене, удряйки трескаво с криле във въздуха, и двамата емисари побързаха да напуснат кабината с вдървени движения.

Отправиха се към покрития с навес вход на двореца, спуснаха се по широката извита стълба и излязоха в един ярко озарен коридор, където вече ги очакваше почетната гвардия заедно с шестима офицери от Ордена на Богомолката, чиито насекомоподобни маски лъщяха на светлината. Заобиколени от ескорта, емисарите се върнаха в своите покои, където ги очакваше вечеря и почивка.

Барон Мелиадус ги изпроводи чак до вратата на покоите им, обеща им на раздяла, че на следващия ден ще разговарят за научните постижения на Гранбретан и ще ги сравняват с прогреса на Азиакомуниста, поклони се и си тръгна забързан.

Докато се носеше из халюцинаторните коридори на имперския дворец, баронът едва не се сблъска с Флана, графинята на Канбъри и най-близка родственица на краля-император.

— Милорд!

Той спря, направи й път и я погледна.

— Моите извинения, миледи.

— Изглежда, доста бързате, милорд.

— Бързам, миледи.

— И като че ли сте ядосан?

— Не сте далеч от истината.

— Не желаете ли малко утеха?

— Чака ме важна работа.

— Работата трябва да се върши на бистра глава, милорд.

— Вярно.

— С удоволствие ще охладя страстите ви…

Той понечи да продължи, сетне спря. И друг път се беше възползвал от уменията на Флана. Може би имаше право. Може би наистина се нуждаеше от утехите й. От друга страна, трябваше да се подготви за експедицията на запад. Щеше да се отправи на път веднага щом си заминеха емисарите. Това означаваше поне още няколко дни. Спомни си и предишната безсънна нощ. Дали пък наистина да не опита с любовни ласки?