Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 27

Тарагорм сви рамене.

— Какво можем да направим? Освен това, макар и бавно, се придвижваме напред… — В залата внезапно се разнесе трясък, последван от болезнен вик и стените се озариха от оранжево сияние — … така че съвсем скоро ще опитомим времето, както вече сме подчинили на волята си пространството.

— Да, след хиляда години! — присмя се Мелиадус. — Значи на запад. Мъдрец от запада, така ли? Трябва да го намерим. Как се казва?

— Тозер спомена, че името му било Миган — магьосник с невероятна сила. Но според мен ни лъжеше. В края на краищата, на запад няма нищо освен пущинаци. След Трагичното хилядолетие там живеят само уроди.

— Трябва да отидем там — настоя Мелиадус. — Ще преровим всичко, до последното камъче. Не бива да пропускаме и най-малката възможност…

— Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да гоня вятъра из онези диви планини — поклати глава Калан. — Имам предостатъчно работа, предстои да монтират моя нов двигател на кораби, с чиято помощ ще завладеем целия свят също толкова бързо, колкото завладяхме Европа. А и вие, барон Мелиадус, също имате задължения в двора. Нашите гости…

— Да вървят по дяволите. Само ми губят времето.

— Скоро ще мога да ви предложа свободно време в изобилие — намеси се Тарагорм. — Още съвсем малко усилия и…

— Пфу! Нищо полезно няма да науча тук. Вашите разпадащи се кутии и постоянно избухващи машини са доста забавна гледка, но за мен са безполезни. Играй си на воля, зетко. А от мен довиждане!

Облекчен от мисълта, че вече не се налага да се преструва на любезен, Мелиадус обърна гръб на зет си, напусна Залата на махалото, пресече облицованите с гоблени коридори и се намести в носилката. Дръпна завесата и изрева на робините да потеглят.

Докато се придвижваше обратно към своя дворец, Мелиадус обмисляше чутото.

Решил бе при първа възможност да се освободи от задълженията си и да потегли на запад, по стъпките на Тозер, за да открие стария мъдрец, който не само познаваше тайната на времето, но и щеше да му помогне да изпълни заканата си срещу Медния замък.

ДЕВЕТА ГЛАВА

ИНТЕРЛЮДИЯ В МЕДНИЯ ЗАМЪК

Граф Медни и Оладан от Българските планини възседнаха конете си в двора на Медния замък, пресякоха сгушеното под него градче и както обикновено се отправиха към тръстиковите поля.

След краткото посещение на Рицаря в Черен кехлибар и Злато графът бе забравил мрачните мисли и отново търсеше компанията на околните.

Бяха затворили Елвереза Тозер в една от кулите на замъка, но драматургът не бе изразил особено недоволство, след като Боуджентъл го снабди с достатъчно хартия, пера и мастило и го посъветва отново да се захване с пиесите, като му обеща немногобройна, но възторжена публика.

— Чудя се какво ли прави сега Хоукмун — промърмори графът, докато препускаха. — Жалко, че не можах аз да изтегля сламката, за да го придружавам.

— И аз съжалявам — отвърна Оладан. — Д’Аверк извади късмет. Пък и разполагахме само с два пръстена — на Тозер и на Рицаря. Ако успеят да се завърнат с повече, ще можем наново да се счепкаме с Тъмната империя…