Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 15

— Бяхме на крачка от победата, но те се спасиха от нашата справедлива мъст с помощта на някакъв магьоснически трик. Никой не е дръзвал да ме обвинява за…

— А вие самият нима не се обвинявате?

— Нито аз, нито който и да било. Искам само веднъж завинаги да приключа с този въпрос. И да спася империята от нейните заклети врагове. Какво лошо има в това?

— До ушите ми достигна слухът, че интересът, който влагате, е по-скоро личен, отколкото обществен и дори, че сте направили някои глупави компромиси, само за да осъществите амбицията си и да отмъстите на обитателите на Камарг.

— Слухове и нищо повече, зетко — възрази Мелиадус, който с мъка сдържаше гнева си. — Истината е, че съм обезпокоен единствено за безопасността на крал Хуон.

— В такъв случай разкажете за своето безпокойство на краля и той сигурно ще ви позволи да посетите Двореца на времето. — При тези думи Тарагорм се обърна рязко и тъй като часовникът започна да отброява кръгъл час, по-нататъшният разговор стана невъзможен. Мелиадус понечи да го последва, после се отказа и потъна сред тълпата, кипящ от негодувание.

Заобиколена от млади кавалери, опитващи се да привлекат вниманието й, графиня Флана Микосеваар не откъсваше поглед от крачещия към изхода барон Мелиадус.

Ако се съдеше по нервната походка, баронът очевидно не беше в добро разположение на духа. След тази мисъл графинята изгуби внезапния си интерес към барона и се заслуша в комплиментите на многобройните си почитатели, сякаш се наслаждаваше на добре позната, но любима музикална пиеса.

Междувременно Тарагорм вече разговаряше с Шенегар Трот.

— Утре сутринта трябва да се представя на краля-император — обърна се Трот към Господаря на Двореца на времето. — Ще ми поръчат някаква задача, която, предполагам, е тайна, известна само на императора. Няма почивка за нас, а, милорд Тарагорм? — Така е, граф Шенегар, скуката едва ли ще има възможност да ни довърши.

ШЕСТА ГЛАВА

АУДИЕНЦИЯТА

На следващия ден Мелиадус чакаше нетърпеливо пред тронната зала на краля-император. Още от вечерта бе помолил за аудиенция и в отговор го бяха предупредили да застане пред портите точно в единадесет часа. Наближаваше дванадесет, а тежките врати си оставаха затворени. Двете крила на портите, обсипани с безброй скъпоценни камъни, подредени в най-различни изображения от древността, се губеха някъде в мрака под високия покрив. Охраняваше ги отряд от петдесет гвардейци с маски на богомолки, които стояха съвсем неподвижно, с готови за стрелба огнемети. Мелиадус се разхождаше напред-назад пред тях, спираше и надзърташе в блестящите коридори на императорския дворец.

Баронът полагаше неимоверни усилия, за да сдържа негодуванието си, задето кралят-император не го беше приел веднага. Та нали, в края на краищата, той бе не друг, а Главнокомандуващият на Европа? Под неговото вещо ръководство армията на Гранбретан бе завладяла целия континент. С помощта на същата тази армия Мелиадус бе прибавил към царството на Тъмната империя обширни територии от Средния изток. Защо тогава кралят-император го унижаваше по такъв начин? Баронът подозираше, че срещу него има заговор. Доколкото бе подразбрал от разговорите с Тарагорм и останалите, неговите приближени смятаха, че е изгубил здрава почва под краката си. Бяха глупаци, щом не осъзнаваха заплахата, която представляваха Хоукмун, граф Медни и Хюлам д’Аверк. Достатъчен бе фактът, че се измъкнаха от заслуженото наказание, за да се надигнат бунтове и вълнения, които неминуемо щяха да забавят темповете на настъплението. Възможно ли бе този път кралят да повярва на противниците на Мелиадус? Не, кралят-император бе мъдър и справедлив. А ако не беше такъв, значи не заслужаваше да управлява…