Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 13

Флана живееше в пълно неведение за всички замисли и машинации, а и да научеше за тях, едва ли щеше да прояви какъвто и да било интерес, защото единственото, което занимаваше мислите й, бе възможността по един или друг начин да си доставя най-разнообразни удоволствия, за да прогони загнездилата се в душата й вечна меланхолия. Мъжете лесно се запленяваха от странното й поведение, търсеха благосклонността й и се опитваха да свалят маската й, за да прозрат какво се крие зад нея, но виждаха само едно красиво, замечтано и загадъчно лице с румени бузи и тъмни златисти очи, лице, което криеше същината й много по-умело от позлатената маска.

Музиката постепенно стихна и гостите се раздвижиха, завъртяха своите разноцветни одежди и взеха да си кимат с маски. Повечето от присъстващите дами се стекоха и наобиколиха пристигналите наскоро от Европа войни, които се бяха покрили със слава през последните сражения. Графинята също стана, но не се отправи към тях. Някои от шлемовете й бяха смътно познати — зърна маската на Мелиадус от Вълчия орден, за когото бе омъжена преди повече от пет години и който малко след това се бе развел с нея (нещо, което Флана почти бе пропуснала да забележи). Близо до него се виждаше Шенегар Трот, приседнал на няколко меки възглавнички и обслужван от цял рояк голи робини, с неговата неизменна маска — пародия на собственото му лице. Там някъде се мярна и маската на Пра Флен, лаксдехския дук, конто беше едва осемнадесетгодишен, а вече бе покорил десетина големи градове. Шлемът му изобразяваше драконова паст. Някои от останалите също и бяха познати и постепенно Флана осъзна, че в залата е събран цветът на гранбретанското войнство, пристигнал тук, за да отпразнува окончателната победа и да се порадва на почестите, с които предстоеше да го обсипе самият император. Всички се смееха гръмогласно, пъчеха гордо гърди — с изключение на нейния бивш съпруг Мелиадус, който очевидно избягваше шумната компания, а вместо това оживено разговаряше за нещо със зет си Тарагорм, Господар в двореца на Времето, и с барон Калан, Гранд констебъл на Ордена на Змията и главен учен при двора на императора. Флана се намръщи озадачено зад маската си — спомни си, че Мелиадус и Тарагорм никак не се погаждаха…

ПЕТА ГЛАВА

ТАРАГОРМ

— Как сте със здравето, зетко? — попита Мелиадус с престорена сърдечност.

— Добре — отвърна мъжът, взел сестра му за своя жена. Питаше се какво бе накарало Мелиадус да проявява подобна вежливост, след като на всички бе известна неговата ревност към единствения съперник за чувствата на сестра му. Масивната маска се повдигна високомерно. Беше направена от тежък метален корпус на настолен часовник, гравиран и обшит с мед, с множество инкрустирани перли и продълговата кутия, в която се полюшваше медно махало, чийто долен край достигаше широките гърди на Тарагорм. Кутията бе споена от някакъв прозрачен материал, наподобяващ стъкло, но с бледосинкав оттенък, през който се виждаше непрестанно полюшващото се златно махало. С помощта на сложна система от механизми часовникът бе закрепен на плещите на Тарагорм по такъв начин, че да се нагажда и балансира при всяко негово движение. Часовникът отброяваше с мелодичен звън половинките и четвъртинките, а точно по обед и в полунощ изпълняваше първите осем такта от Шеневеновите „Преходни антипатии“.