Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 24

Вирусите изиграха последния си коз.

— Какво става? — извика Питър.

— Знам, колкото и ти. — тросна се Патрик. — Някой от онези тенекиени кретени е задействал аварийния сигнал.

— Господи, ами ако се блъснем в астероид?

— Млъкни и се приготви за излизане. Отиваме да проверим.

— Дали е разумно, Пат?

— Ха! Кой ми говори за разум. — изкиска се Патрик. — Прияли му се на лъва скакалци. Ти си разумен, колкото пръднята ми е концерт за фагот и оркестър на Верди. Хайде!

Двамата излязоха през тесния люк и предпазливо се придвижиха до първата врата. Сирената виеше все така оглушително, но на повърхността шумът беше наистина непоносим — почти колкото в някои изправителни домове на Земята, където единственото занимание на пребиваващите бе да намажат паркета с мозъка на някой от персонала. Целия кораб беше огрян в червена светлина, която мигаше истерично и можеше да вдигне на крака инвалид. Изглеждаше така, все едно дяволът бе вдигнал техно-купон пред райските порти.

Стигнаха до коридор с две разклонения.

— Сега накъде? — попита Питър.

Патрик посочи с ръка левия коридор.

— От тук се стигаше до централния отсек, нали?

— Какво? — изкрещя Питър с ръка около ухото си.

Патрик му посочи със знаци ходене, сетне спря в центъра на дланта си, където със свити в окръжност пръсти описа във въздуха дълъг цилиндър явно обозначаващ Мозъка. Питър повдигна дясната си ръка и с разперени пръсти я развъртя встрани от дясното си ухо.

— Колкото и теб. — ухили се Патрик.

— Само че аз не съм кастриран Дебил с мозък на сварена кокошка! Ако ти се мре, моля. Аз имам намерение да поживея още малко.

Патрик продължи усмихнат напред. Ръката му леко потрепваше върху спусъка на лазомета, но въпреки това се чустваше превъзходно. Най-сетне се случи нещо интересно. — мислеше си той. — Хлапето умира да се заяжда.

Патрик провря електронният шперц през процепа и зачака докато броячът закова на нулата. Механизмът отвътре изщрака тихо, но тъй като алармата все още не беше изключена, никой не чу. Патрик изчака още десетина секунди преди да извади картата.

— Хайде! — кимна Питър. — Какво чакаш? Отваряй!

— Трябваше ми някой да ме окуражи! — ухили се Патрик и натисна дръжката. Много бавно. И предпазливо.

Вратата се отвори безшумно. Те влязоха в централният отсек и вдишаха свежият въздух, в който сега се носеше някакъв странен мирис. Доста по-късно тази вечер, когато Патрик с треперещи пръсти щеше да извърши анализ на вещестеото чрез портативният детектор на масови спектри, щяха да разберат на какво точно мириришеше. На смърт.

— Къде са се изпокрили всички?

Патрик повдигна озадачено рамене и донагласи ремъка на лазомета върху рамото си (понякога портативните инструменти тежаха цял тон). Питър вървеше на две крачки зад него и се озърташе като недохранено куче в колбасарски магазин. Светлината беше станала малко по-силна от обикновено и опитното око на Патрик установи, че тя продължаваше да се усилва.

— Сигурно са открили енергиен теч. — каза той.

— К’во? — опули се Питър.