Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 27
Мартин Дамянов
* * *
Десет години по-късно
Бяха изпратили екип на повърхността на планетата — толкова живописна и усмихната, колкото някога беше Земята. Огромни дървета извисяваха туловищата си в необятната небесна шир и хвърляха сенките си върху близкия поток. Питър вдиша дълбоко въздух и не можа да сдържи усмивката си понесена от свежия аромат на борови иглички.
Той пристъпи напред и уми лицето си в потока. Обърна се.
— Здравейте! — каза той на чист английски. Бяха там — около десетина туземци и го наблюдаваха учудено. — Ние сме Земляни. Идваме с мир.
Туземците зашепнаха нещо.
— Ще ни се наложи да живеем заедно. — продължи той усмихнато.
Второто слънце също се усмихваше — от повърхността на металният му череп — лъскава матрица под която пулсираше невероятно буден ум.
Нееее! — крещеше собственикът на тялото. — Махни се от мен, дяволско изчадие! Махни се! — крещеше Питър заклещен между собствените си инстинкти и чуждият разум, който беше вплел корени в мозъка му.
— Чисто е. — каза той в гривната си — Спускай камерите.
Небето се изпълни с прашинки, които се понесоха към земята като малки чадърчета, подухвани от слабия вятър. Не мина много време и те се приземиха. Вратите се отвориха и от тях излязоха още хора. Още много хора. Една красива жена се приближи плавно до Питър и го хвана за рамото.
— Как е обстановката? — попита вирусът в Мей?
— Мисля, че по-добре не би могло да бъде. — отвърна вирусът в Питър. — Този път имахме истински късмет — не като онази загубена планета в покрайнините на Дирея II.
Мей? Това ти ли си. Господи Мей, колко те обичам. Мей…
Информация за текста
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1337]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:35
