Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 25

Патрик махна отегчено с ръка и стъпи на пътеката, която свързваше балкона с платформата. Отдолу зееше ужаса и само господ знаеше колко време може да издържи човек, който прави необезопасен полет към майката Земя (в случая изкуствена гравитация) без да му се пръсне сърцето. Патрик не искаше да узнава. Той премина разстоянието като котарак върху хлъзгав покрив и помаха на Питър да го последва. Последния не изруга само защото беше затъкнал нож между зъбите си, но въпреки трудностите, успя да изостави предразсъдъците си — като обезчестен младеж, маструбационен комплекс и забалансира върху трудния терен. Сърцето на Питър биеше за три коня рекордьори на дълги разстояния и правеше лупинги в тясната му гръд сякаш всеки момент щеше да изхвърчи и да се пръсне във въздуха. Една вена беше изпъкнала нагло върху бялото му чело и припряно пулсираше.

— Погледни! — посочи Патрик пред себе си.

Питър се стараеше да не гледа в очите на плаващите трупове, които го следяха и регистрираха всяко негово движение.

— Ужас! — каза вдървено той. — Можем да избягаме през тайния тунел, нали?

— Хм! Първо трябва да се доберем до долното ниво. Променил е цвета си.

— Кой? — Питър се почеса с дръжката на ножа по темето.

— Мозъка, глупако.

— Аха. Какво ли му се е случило.

— Т’ва се опитвам да разбера. Следвай ме.

— Къде? — попита Питър с зеници които сега представляваха облизани котешки паници.

— В МакДоналдс естествено! — изхърка Патрик и с грациозното движение на умиращ паяк нахлузи ръкавиците си. Той хвана здраво тръбите вдясно от него и започна да се спуска надолу. Усети пареща болка малко преди да протегне крак и да балансира тежестта си по посока на платформата. Той забави скоростта, тялото му се наклони като прогнил корен в торна яма и със сетни сили се прехвърли отгоре й.

Давай! — той направи изразителен жест към киселата фисзиономия, която се взираше в него няколко нива по-нагоре. — Спускай се проклетнико!

Питър последва примера му.

— Мислех, че си си глътнал топките от страх! — промърмори той.

— За какво беше цялата дяволия? — пропусна забележката Питър.

— За това. — Патрик се приближи към една разпределителна кутия в основата на стълба и внимателно започна да я отваря. Отвътре имаше течнокристален дисплей. Патрик прокара ръка върху менюто на екрана и пред очите му заиграха дузина таблици.

— Откога искам да се докопам до тук.

— Какво е това?

— Връзка със системата. — каза Патрик. — Оттук мога да управлявам всички човешки ресурси. Мога да извиквам или да вкарвам хора в системата. Мога да комуникирам с тях.

— Чудесно! — възкликна Питър. — Направи го! Какво чакаш?

Патрик остана още около минута с поглед впит в светещия екран. Само минута. Защото след това мускулите просто не го слушаха повече. Брадичката му се разтрепери така силно, че му се наложи да я придържа с длан. Той направи някаква разкривена гримаса, протегна ръка да се подпре на стабилна основа, но достигна само земята — студен, излъчващ метално сияние под.

— Питър?… Знам… знам, защо са оставили кутията без охрана.

— Какво става, Пат? Говори! Езика ли си глътна?