Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 19

Първият ноид, който имаше нещастието да се изпречи на пътя му изгуби главата си на повече от десет метра от тялото. Тя изхвърча като футболна топка и бе стъпкана под тежестта на смаяната публика. Някои от ноидите насочиха оръжията си към Милов, но те не произведоха никакъв изстрел. Системата бе успяла да ги обезвреди. Докато те все още се окопитваха от невероятното развитие на събитията Милов буйстваше и раздаваше смъртоносни удари като разгневен Бог от своята колесница. Камарите от повалени тела пред него растеше непрекъснато. Останалите бойци се бяха включили секунди след него и сега те приличаха на малък наказателен отряд, спуснал се от висините на самия Олимп.

Те удряха с лакти, събаряха противника и раздираха меката му плът с наточените си шипове. От вътрешността на ноидите се плискаше синя подобна на мастило лепкава течност. Тревата беше изпомачкана и омазана. Синята кръв се процеждаше в езерото на малки ручеи и капеше от корените на надвисналите над водата дървета. В размекнатата пръст се образуваха малки вадички.

Внезапния сблъсък бе озадачил системата. В първия момент онзи елемент от нея, който бе означен като Екосистема оцени това като резултат от враждата между два вида, заемащи една и съща екологична ниша. Засега нямаше оказано външно деструктивно влияние и анализаторите мълчаха.

Числеността на ноидите намаля наполовина, когато го обърнаха на бяг. Зло Куче, чийто очи бяха изпълнени с червена, а носа, бузите и брадата омазани в синя кръв побърза да прегради пътя им към вратата. Той размахваше ръцете си като крилата на орнитоптер. Няколко от Ноидите успяха да се изплъзнат през вратата и той ядно изруга. Останалите като видяха, че пътят навън им е преграден започнаха да се връщат назад като търсеха начин да преминат отвъд езерото. По една или друга причина те се страхуваха да нагазят в него. Много от тях загинаха, опитвайки се да се промъкнат покрай водната повърхност и силовото поле, по краищата на системата. Хората използваха рационално това пространство за да не допуснат бегълците отвъд. Започнаха да свиват хватката и да изтласкват ноидите към средата на поляната. Ноидите започнаха да отстъпват и да се скупчват в средата на малкото свободно пространство. Тревата бе станала хлъзгава, а повалените тела възпрепятстваха придвижването на хората.

От многобройната войска на ноидите бяха останали само някакви жалки останки, но все още превъзхождаха хората няколко пъти. Те бяха оформили от телата си масивен купол, сякаш искаха да ги използват като жив щит. Хората напредваха към тях бавно като постепенно стесняваха периметъра. Ноидите бяха престанали да се съпротивляват като че ли се бяха примирили с участта си. Когато хората се доближиха до тях на не повече от три-четири метра, ноидите внезапно се разпръснаха. Някои от тях успяха да се промъкнат през стената от хора, други не, но не това беше целта им. Тези, които преодоляха преградата продължаваха да се отдалечават с бясна скорост. Някои от тези, които останаха дори не помръднаха. Бяха притиснали плътно телата си едно към друго. Какво бе учудването на Милов и останалите, когато видяха как се бяха променили телата на ноидите — бяха пет или шест, свързани в причудлив възел, който непрекъснато се подуваше и пулсираше. Кожата на телата им бе станала прозрачна и отвътре можеше да се види как се придвижват органите им, сливат се, обменят сигнали… Това бе нещо толкова непознато и невероятно, че напълно бе приковало вниманието на хората. Пръв Милов се окопити и извика на останалите да бягат. Това беше капан!