Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 17

„ТРИ, ДВЕ, ЕДНО…“

ПРЪЦ! — щеше да каже чичо Марти и да изкриви от смях брадясалата си физиономия.

Милов бе активирал ТС верижна реакция. Не очакваше шумни експлозии, унищожението трябваше да е тихо и ефективно. Без излишни щети. Без напрежение, приливни вълни, разбити глави или инциденти отбелязани в протокола в графата „фатални“. Но за беда стана точно така, както би искал чичо му Марти.

ЕДНО ГОЛЯМО НАСРАНО НИЩО!

Системата бе засякла, анализирала и деактивирала взрива много преди Милов да натисне копчето. Така че необезпокоявани Ноидите заобградиха езерото. Милов гледаше с недоумение техните размазани силуети изпод повърхността на водата — те продължаваха да се скупчват на брега на езерото и броят им непрекъснато се увеличаваше. Ноидите образуваха плътна редица около водната повърхност и хората можеха да чуят тропотът на стотиците крака и безразборното им жужене.

Един синтетичен глас започна да говори във внезапно създалата се тишина.

— МОУЯ ПРЕДАЙТЕ ШЕ ШПОРЕД ПРОТОКОЛА ЗА ДА ИЖБЕГНЕМ ИЖЛИШНИ — съществото се запъна, сякаш се чудеше коя е най подходящата дума — ПРОЛИВАНИЯ НА ТЕЛЕШНИ ТЕЧНОСТИ НИЕ НЕ ЖЕЛАЕМ ДА ВИ НАРАНИМ НО АКО ШЕ ШЪПРОТИВЛЯВАТЕ ЩЕ БЪДЕМ ПРИНУДЕНИ ДА ГО ЩОРИМ — гласът ехтеше над повърхността на водата и достигаше до ушите на хората като далечен тътен.

Последваха минути на неловко мълчание. Ноидите очакваха отговор, хората — команда за действие. Милов имаше чувството, че всички погледи са приковани към него. Той не можеше да откопчи поглед от онези странни предмети с форма на тривърхи коледни звездички, които ноидите бяха прикачили към пипалата си и въртяха застрашително от време на време. Вероятно, предположи той, това бяха техните оръжия за близко поразяване. Размахваха ги така, както туземците са въртели своите копия и каменни брадви при последното посещение на Джеймс Кук в Хавайския архипелаг. Гордостта в душата на Ясен Милов беше безследно изчезнала. На нейно място бе дошла предпазливостта и тя казваше да се предадат. Всичко бе свършило. Битката беше решена, нямаше място за безразсъдство. Както че, Милов бе сигурен в това, колкото в съществуването на утрешния ден нямаше да има повече място за него в армията. Той беше загубил битката, а както се оказваше и войната.