Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 18

Бе решил да се предаде. Щеше да даде нареждане и на другите да го сторят. Искаше да го направи, но не можеше. Стоеше като парализиран. Страх ли бе това чувство, което се завихряше като ледена струя около глезените му и сковаваше краката му? Какво беше това, което бе приклещило вътрешностите му в желязна хватка и караше стомахът му да се превива на две? Страх ли беше? Нима той, Ясен Милов, ветеран във войската на най-силната армия в галактиката се страхуваше пред лицето на врага? Милов се опита да мръдне ръката си, не можа. Беше напълно парализиран.

Ноидите се засуетиха. Липсата на реакция от страна на хората като че ли ги разколеба. Бяха напълно объркани. Редиците им се размърдаха и се отдалечиха метър или два от брега, сякаш се страхуваха от някаква изненада.

— МОУЯ ДА ПОБЪРЖАТЕ Ш ОТГОВОРА — проехтя отново гласът и ако Милов можеше да се заслуша внимателно в него, положително би разпознал колебливата нотка.

Но Милов стоеше все така парализиран. Някой бе изсмукал всички мисли от главата му и бе оставил пустия му череп да се рее редом с малките водорасли по тинестото дъно. Отсреща, на няколко метра пред него Грийн правеше някакви знаци. Сочеше главата си, после посочи нагоре към повърхността. Милов знаеше какво иска да му каже: човече, ти луд ли си, че не излизаш на повърхността. Осъзнай се! Всичко свърши.

Ясен се опита да помръдне още веднъж, без особен успех. Сякаш бе окован във вериги. Не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако гръдният му кош изведнъж откажеше да функционира. Беше чувал, че това е възможно при много силна уплаха — междуребрените мускули се парализираха, така както на зайците от страх им се пръскаше сърцето. Беше се поддал на паниката, най-лошото, което можеше да се случи на един войник.

„Мисли, успокой се, мисли, мисли. Дишай, успокой се. Мисли…“

Само на крачка съм от кататоничен ступор, мислеше той. Това не му помогна кой знае колко.

— ОЩАВА ВИ ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ ПОШЛЕ ЩЕ ВИ УНИЩОЖИМ ФИЖИЧЕШКИ — прокънтя отново гласът. Звездите започнаха да се въртят все по-бързо върху пипалата на ноидите. Започнаха да излъчват синя светлина и въздухът около тях се наелектризира.

В този момент бариерата падна, плащът се изхлузи ефирно на пода.. Нечия невидима ръка бе завъртяла ключа и бе бутнала вратата на строгия тъмничен затвор. Беше отключен и пуснат на свобода един ужасен звяр. Той се наричаше ярост. Тялото на Милов преодоля стреса или по-точно някой му помогна да го преодолее. Някой, който бе специално обучен затова.

„Модулаторът съм аз!“ — мисълта пробяга в мозъка му като искра по електрическа верига. От тук на сетне той престана да разсъждава. Инстинктите му отнеха диригентската палка от разума. Няколко запечатана дюзи в костюма му се отвориха едновременно и започнаха да изливат в тялото му специален наркотик.

Топла вълна премина по крайниците му, ставайки все по-гореща и пареща тя се разля по цялото му тяло в прилив на невиждана енергия и безразсъдна смелост. Ръцете му затрепериха от вълнение, под бойния костюм заиграха мускули, лицето му се зачерви. Той побесня. Зарита с крака към повърхността като ръмжеше и дишаше на пресекулки. Гневът му се беше излял в стоманени ръкавици и бетонни ботуши, но той имаше сила както да ги размахва, така и да нанася убийствени удари с тях. Милов изкочи на повърхността пъргав като малка русалка и разгневен като бик. Очите му хвърляха мълнии, от устата му капеше пяна. Остри титанови шипове щръкнаха от ръкавиците му като зъбите на побеснял доберман. Той ги размаха сякаш искаше да раздере въздуха.