Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 15

— Остава да се попитаме, кому е нужно подобно гостоприемство. — каза Милов, който колебливо го последва.

СЕГА СЕ ПРЕЦАКА!

Останалите ускориха крачка и само след миг усетиха топлите лъчи на изкуственото слънце върху себе си, както и свежият въздух, и мирисът на некатар, който се изсипваше като благодат отгоре им. Около тях жужаха насекоми, а само на петдесетина метра по-напред беше разляло кристално чистите си води голямо езеро. Зад него шумяха дървета и се виждаха хълмове, обрасли със зеленина, каквато можеше да се види само в най-добрите планински курорти, на Факс — Луисиана например.

— Това е невъзможно. — отсече Милов и гласът му беше леден като планинския поток, който се вливаше в езерото. — Бъдете крайно предпазливи! Може би ни наблюдават.

В умът на Милов прескачаха вероятности. Всичко това бе прекалено ново за него. И изненадващо. Можеше ли да обърне обстоятелствата в своя полза? Знаеше, че регламента изискваше пълна елиминация на участниците от единия отбор независимо от времето, което бе изтекло от началния сигнал. Това донякъде облекчаваше неговата задача, защото тук можеха да издържат доста време. Майната им на камерите, може би сега онези надути копелета наистина се пукаха от яд. Милов се притесняваше само от едно нещо — дали ще му стигне времето да измисли някакъв план. Трябваше да измисли. Ноидите щяха да дойдат тук. Не знаеше с колко време разполага.

— Зло Куче, Слейт елате тук всички. Ето какво ще направим… — гласът му бе станал твърд като стомана, погледът му режеше като нож.

Няколко часа по-късно Ноидите дойдоха. Не дойдоха лично, а както се предполагаше — изпратиха разузнавач. Той обиколи околността като летеше ниско — на два метра от повърхността. Преди да се върне при своите собственици направи редица проучвания — прокара маса-сензор за да измери гравитационните аномалии, разхвърли върху повърхността някакви дискове, които Милов предположи, че са сеизмографи, датчици за изтичане на енергия, температурни датчици или кой знае още какви. Накрая си отиде.

Половин час по-късно няколко капсули разцепиха въздуха и се разпръснаха като фойерверки върху изкуственото небе. Падаха като гирлянди надолу като оставяха след себе си плътни светлинни ивици.

„Газ.“ — помисли си Милов. — „Тия пращят от оригинални идеи“. — Всъщност мисълта му изпревари събитието, сякаш се носеше по хребета на ултратемпорална вълна. Беше невероятно — почти като това да знаеш какво ще се случи в следващия момент. В този смисъл Милов пресмяташе вероятности и извеждаше резултати със светкавична скорост — точно както го бяха учили в академията. Чувстваше се прекрасно, сякаш някакъв невидим превключвател се беше задействал и бе отключил неподозирани дори за него възможности.

Милов и останалите се бяха притаили в езерото и чакаха най-удобния момент да излязат. Кислородните обогатители можеха да работят и под вода — така в смесителя издишания от тях въглероден диоксид се филтрираше и въздухът се обогатяваше с нужния кислород преди да се върне отново към белите им дробове. Няколко метра над тях отровният газ се разпространяваше с наистина възхитителна скорост, използвайки изкуствената циркулация и относително малката си молекулна маса.