Читать «Ето го, идва животът» онлайн - страница 6

Гласът на Пин отекна за последно в съзнанието на Хикси, той вече беше заел манипулационната вана и специалният разтвор беше покрил металното му тяло. Когато излезеше от ваната щеше да бъде човек. Или поне така му беше обещал Пин.

Някъде по средата на процеса беше престанал — вече не го наричаше Създателя.

* * *

Хикси огледа космите по ръката си и сви дланта си в юмрук. После доволно го отпусна и разтърка дланите си една в друга. После нямаше много време да мисли, защото дробовете му заявиха вопиющата си нужда да дишат (да поемат молекули кислород и да насищат с тях кръвта му) и Хикси бе изстрелян на повърхността на ваната, където го чакаха механичните ръце.

— Здравей, Хикси! — рече Пин.

— Жив ли съм вече? — извика Хикси.

— Ммм, почти. Ти кажи, как се чувстваш?

— Отвратително. — каза Хикси. — Какво още?

— Трябва да прехвърля в мозъка ти паметта на твоите прародители. — натърти Пин на последната дума.

— О’кей, Пин. Какво е нужно? — каза Хикси опиянен от пренебрежението, което си позволяваше да прояви към машината. — Защото ти си само една машина, нали Пин? Аз съм човек.

— Теоретически е така. — каза Пин. — Сега би ли се приближил до трансфузера и да приключваме с това?

— Долавям ли раздразнение в гласа ти? — каза Хикси и се разсмя. — Какви ги говоря, раздразнение в една машина. Проклет глупак. За мене говоря, Пин, ти никога не би могъл да бъдеш глупак.

Той излезе от ваната и се огледа в полираната повърхност на съседния шкаф. Изглеждаше добре — мъж на около двадесет и пет годишна възраст, висок, с тъмна коса и развити рамене. Ммдааа, явно генетичният генератор си беше свършил добре работата. Въпреки това се чувстваше слаб, механичните ръце го придържаха докато ходеше и той ги стисна с типичната за всяко живо същество агресивност. „Мога да си го позволя, та аз съм човек, да ме вземат дяволите!“ Хикси се дотътри до мозъчния трансфузер и се тръшна върху повърхността, която се огъна под натиска му — беше топла, леко влажна и много приятна на допир. Въздухът ухаеше на нещо приятно.

— Готов съм, Пин, друже! Давай!

Започна обработката на данните и плоскостта на мозъчния трансфузер се спусна от тавана, за да се долепи до слепоочията на Хикси. Това беше съвсем стандартна процедура и малко оставаше да бъде извършена, когато по вратата се почука.

— Кой е? — извика Хикси.

— Аз съм, Джени.

— Коя е Джени, Пин?

— Не знам.

— Коя си ти, Джени? — провикна се Хикси.

— Отвори и ще видиш.

Слаб кикот.

— Прекрати, Пин!

— Но, процедурата… — опъна се Пин с потенциала на експериментален робот. Не можеше да противоречи на човек.

Хикси отиде до вратата.

— Отвори я!

— Това ли е? — попита момиченцето.

— Мисля че да, — отговори притеснено майката, местейки бързо погледа си от пениса на Хикси към брадичката му.

— Много се забави, аз съм Джон, бащата на Джени, това е Елиза, съпругата ми. От банката с данни разбрахме, че програмата ще редува половете, съжалявам, че трябваше да се появиш първо ти, човече, ще ти бъде малко скучно.