Читать «Ето го, идва животът» онлайн - страница 7

— Джон, Елиза… — обърка се Хикси.

— О, това ли. Имената не са проблем, ще трябва да те кръстим някак. Вече не си робот. Ние бяхме Зети и Уайти, но решихме че това не са подходящи имена за човешки същества. Но първо да те облечем, ето донесли сме ти костюм. Облечи го! Дъщеря ми е още малка за подобни сцени.

— Благодаря. — смутолеви Хикси.

— Как да го кръстим, Джени?

— Питър, може ли Питър? — извика момиченцето.

— Питър, харесва ли ти?

Хикси повдигна безразлично рамене. Питър навлече костюма и дръпна ципа. После се ухили.

— Добре дошъл сред нас, Питър. — каза Елиза и женският й глас потъна сред дебрите на съзнанието му. Изведнъж почувства пареща болка в началото на панталоните си.

— Ооо, по-спокойно мой човек. — каза Джон установил, че краят на погледа му се разбива директно в деколтето на Елиза. — Е, ще се разберем някак си. Да тръгваме.

— Но Пин? — попита объркано Питър.

— Кой е Пин?

— Пин, Създателя.

— За какво говори той, Елиза? Имаш ли някаква представа?

— Не. — каза Елиза.

Питър им разказа набързо за Пин и за параклиса, за жертвеника и енергопреносителите.

— Господи каква лудост. — извика възмутено Джон. — Знаех си, че нещо не е наред. Толкова време се забави. Но лагерът ни е толкова далече — на юг от тук климатът е много по-мек, пък и Джени бе твърде малка, за да я оставя сама с майка си — изпъшка тежко сякаш самият Бог е стоварил небето върху него. — Значи, той се е възприел като Създател, каква лудост. Имаш късмет, че си жив приятел иначе сега можеше да си съвсем друг. Този твой Пин е решил да замени съзнанието ти с неговото собствено.

— Ужас! — каза Питър, сякаш наистина го мислеше. — Къде са останалите?

— Кои са останалите?

— Останалите роботи. — каза изнервено Питър. — Без тях нямаше да мога сам да направя параклиса.

— Най-добре да отидем до този твой параклис и да го видим.

Питър ги заведе и заедно с Джон се промъкнаха през дървената врата.

— Голям е, — каза с възхита Джон. — Всичките тези камъни и трупите…

— Да, всичко сме домъкнали ние, тоест те… Параклиса построих аз.

— Имаш предвид роботите, които са налягали по земята. Какво държат?

— Това са енергопреносителите. Пин беше заповядал никой да не стъпва зад иконостаса освен мен. Останали са без капчица енергия.

— Той ги е контролирал. — каза замислено Джон. — Доколкото разбирам, твоят Пин е искал те да се жертват за него, за да се почувства повече създател. Но той никога не би могъл да убие човек. — каза Джон проправяйки си път към иконостаса, като прескачаше налягалите по земята метални трупове. — Каква наивна машина.

— АМИ АКО ГРЕШИШ?

— Пин? Това ти ли си? — извика Питър.

— КАЗАХ ТИ ДА НЕ ВОДИШ НИКОГО ТУК!

— Джон е човек.

— ЗА МЕН Е НАРУШИТЕЛ И ЩЕ БЪДЕ НАКАЗАН!

— Как?

— ЩЕ ВИ ОСТАВЯ ТУК! ЗАВИНАГИ!

— Ние сме хора, Пин. Не можеш да ни заповядваш.

— ЗАРАДИ НЕГО ЩЕ УМРЕШ И ТИ!

— Не можеш!

— ТИ САМО ГЛЕДАЙ!

Камъните се разклатиха и гредите изведнъж се огънаха под тяхната тежест. Първият от тях се срути точно върху жертвеника. „Навън са жените“ — ужаси се Питър.

— Бягай, Джон! — изкрещя Питър. — Бягай бързо навън! Аз ще се опитам да го спра.